Какво ли още трябваше да каже?
— Аз съм британец и римлянин, и… — отново отнякъде долетя далечен спомен — … и син на сто крале…
Тези думи явно означаваха нещо, защото за миг сиянието трепна и пред очите му се появи пътят. Но Гауен още не можеше да помръдне. Той простена, изтезавайки съзнанието си за още някое име. Кой бе той наистина? Какъв бе той ТУК?
— Аз съм Гауен — произнесе той, и сетне, спомняйки си мощния енергиен поток, който го бе довел дотук, продължи: — Гауен… Пендрагон!
Още недовършил последната дума, той почувства, че някаква незрима, но неописуемо мощна сила го издига, изтласква през тунел, озарен от светлина, чак до върха на Тор, и той се озова, задъхан, върху влажната земя насред големия каменен кръг.
В продължение на няколко минути Гауен продължи да лежи там, където си беше. Още не можеше да си поеме дъх. Ушите му пищяха. Едва след това започва да долавя първите плахи чирикания на птичките наоколо, които се канеха да поздравят наближаващия ден. Тревата под него бе мокра от роса. Вече можеше да си служи с пръстите си… Той сграбчи снопчета трева, наслаждавайки се на силата си, на сочното ухание на влажната пръст. Сега съзна, с усещане за някаква загуба, че отново се е върнал в човешката си обвивка.
Стори му се, че са го наобиколили много хора. Седна, потри очи, и установи, че не всичко се е върнало към обичайния си вид — защото, въпреки че слънцето не бе още изгряло, телата на всички около него бяха обвити в светли ореоли. Най-силно сияние излъчваха трите фигури, изправени точно пред него. Бяха три жени, с дълги роби, забулени, със знака на Богинята на гърдите и челата.
— Гауен, сине на Ейлан, призовах те в този свещен кръг…
Трите говореха в хор. Гауен почувства, че целият настръхва. Успя да се изправи. Изпита само мигновено притеснение, че е все още напълно гол. Пред тях… пред Нея, би бил гол, дори да носеше дрехи.
— Повелителко — произнесе той прегракнало, — ето ме тук.
— Ти премина изпитанията на друидите и преодоля всички препятствия, за да се озовеш тук. Готов ли си да положиш обет пред Мен?
Гауен успя да произнесе някакъв звук, който явно означаваше съгласие, и една от трите фигури пристъпи напред. Стори му се по-висока от останалите и стройна, въпреки че допреди миг всички му се струваха еднакви. Над белия си воал носеше венец от разцъфнал глог, който сега сияеше като корона от звезди.
— Аз съм Девицата, винаги непорочната, светата невеста… — гласът й бе нежен и сладък.
Гауен се опитваше да различи чертите й под воала. Несъмнено това бе Сианна, момичето, което обичаше, и все пак — лицето и фигурата й като че ли се меняха. И чувството, което изпитваше към нея, сега бе ту бащинска обич, ту братска нежност, преплетена с яростно желание да я защитава, ту любовта на мъж към жена. Ясно му бе само едно — беше обичал това момиче много пъти преди, по много различни начини.
— Аз съм Началото на всички начала — продължаваше тя. — Аз съм Изворът, от който душата се ражда наново. Аз съм Истината, която не може да бъде омърсена и променена. Ще се закълнеш ли винаги да помагаш на всичко, що е добро, да види бял свят? Гауен, заклеваш ли се пред мен?
Той си пое дълбоко дъх. Дробовете му се напълниха със сладък утринен въздух.
— Кълна се.
Жената пристъпи към него и повдигна воала си.
Той се наведе към нея и видя, че е Сианна. Целуна я и разбра, че е тя и не само тя — устните й изгаряха като огън.
В същия момент тя започна да се отдалечава от него. Разтреперан, той отново се изправи, защото видя, че към него пристъпва средната фигура. Нейният воал бе кървавочервен. Увенчана бе с корона от житни класове. Коя ли бе изпълнителката на тази ритуална роля, зачуди се Гауен. Сега, застанала сама пред него, му се видя дребничка, но веднага фигурата и се извиси и доби гигантски размери — нейният трон бе целият свят.
— Аз съм Майката, Тази, която дава живот, Покровителката на земята. Аз съм растежът и силата. Аз храня всичко, що е живо. Променям се, но никога не умирам. Ще служиш ли на Живота? Ще се закълнеш ли пред мен, Гауен?
Но той познаваше този глас! Гауен се взря през воала и трепна пред блясъка на две тъмни очи. Всъщност не му бе нужно зрението — с душата си позна своята спасителка — Кралицата на феите.
— Ти си вратата към всичко, което желая — отвърна той с нисък глас. — Не те разбирам, но се кълна да ти служа.
Тя се разсмя.
— Нима семето разбира силата, която го кара да изскочи от земния мрак на белия свят? Нима детето разбира силата, която го изтръгва от уюта на майчината утроба? От теб искам само добрата ти воля…
Тя разтвори ръце и той падна в прегръдките й. Когато я познаваше само като Кралица на феите, между тях винаги имаше нещо, което ги разделяше. А сега меката гръд, на която бе отпуснал глава, го приемаше така открито и всецяло, че той се разплака. Почувства се като малко дете, люляно в майчина прегръдка, заслушано в стара приспивна песен. Беше в прегръдките на родната си майка. Един спомен от детинство, който винаги бе прогонвал от мислите си, се възроди отново. Гауен виждаше отново майка си — нежната бяла кожа, русата коса… И за първи път през съзнателния си живот разбра колко го беше обичала.