И още един път се изправи Гауен пред Богинята. Третият й образ закрета бавно към него. Този път короната на Богинята бе от голи кости.
— Аз съм Старицата — каза тя рязко, — Древната, Пазителката на Мъдростта. Видяла съм всичко, преживяла съм всичко, дала съм всичко. Аз съм Смъртта, Гауен, Смъртта, без която нищо не може да се преобрази. Ще положиш ли клетва и пред мен?
„Срещал съм те“, помисли Гауен и отново видя празния, обвинителен поглед на войниците, които бе убил. През онзи ден Смъртта бе косила мъжете както жътвар — житни класове. Какво добро би могло да произлезе от това? Но още докато си задаваше този въпрос, пред вътрешното му зрение се простряха безкрайни поля с навързани житни снопи по тях.
— Щом Смъртта също има своя смисъл — каза бавно той, — кълна се, че ще служа и на Смъртта.
— Сега ме прегърни — изграчи Старицата. Гауен остана неподвижен, вторачен в нея.
Нищо в тази изгърбена фигура не го привличаше. Но вече се бе заклел, затова пристъпи с крака, натежали като олово, доближи я, потъна в обвилите я черни воали и почувства как кокалестите й ръце се вкопчват в него.
За миг не усети нищо. Тънеше в абсолютен мрак. Но сетне из мрака започнаха да проблясват звезди. Той се рееше в бездната, но пред себе си видя жената, вече отметнала воалите си. Красотата, която излъчваха очите й, нямаше нищо общо с младостта. Беше Кайлеан, но беше и друга жена, друга, която преди много векове бе обичал и на която бе служил. Той се поклони ниско.
После, както предишния път, неусетно се върна в човешката си обвивка и застана, все още треперещ от преживяното, пред трите жрици — черната, червената и бялата. На изток небето пламенееше от първите отблясъци на новородената зора.
— Ти положи клетва и клетвата ти бе приета. — Трите отново говореха в хор. — Остава само още едно — да призовем духа на Мерлин. Той е този, който ще те ръкоположи за жрец и друид, служител на Мистериите.
Гауен коленичи в очакване, със сведена глава. Жриците запяха тихо. Първоначално песента им нямаше думи. Звуците бавно се напластяваха един върху друг, докато Гауен почувства как целият изтръпва от вибрациите. Тогава дойдоха думите — но те не бяха на познат нему език. И все пак молбата, която съдържаха, бе съвсем ясна.
„Премъдри — молеше се той заедно с жриците — ела при нас. Ела сред нас, защото сме в крайна нужда и само твоята мъдрост може да ни спаси!“
Задавен звук се изтръгна от гърлото на някого. Гауен вдигна глава и примижа от ослепителното сияние пред себе си. Първоначално си помисли, че просто е изгряло слънцето и Повелителят на Древната Премъдрост не се е явил. Но не беше слънцето.
Стълб от светлина трептеше в центъра на каменния кръг. Гауен призова своята вътрешна светлина, за да може да погледне към него. Сега вече можа да различи духа на Този, когото бяха призовали — древен и все пак преливаш от жизненост, той се опираше на жезъла — символ на сана му. Дълга бяла брада покриваше гърдите му, а на челото му блещукаше венец от скъпоценни камъни.
— Повелителю, той се закле — извика Бранос. — Ще го приемеш ли?
Мерлин обходи с поглед кръга.
— Да, ще го приема, но още не е дошло времето, когато аз самият ще сляза сред вас. — Той обърна очи към Гауен и се усмихна. — Ти се закле и пое длъжността на жрец, и все пак не си маг. В кристалната пещера ти сам се назова. Сега, синко, кажи на всички думите, с които се освободи.
Гауен го изгледа втренчено. Винаги му бяха казвали, че това, което се случва в този миг, остава навеки тайна между човека и неговия Бог. Но когато си припомни думите от кристалната пещера, започна да осъзнава защо тъкмо те, за разлика от всички останали, трябва да бъдат чути от всички.
— Аз съм Пендрагон… — прошепна той. — Аз съм синът на стоте крале…
Шепот на почуда се понесе в кръга. Въздухът просветля. Златно сияние запламтя на източното небе и слънчевият огън озари хълмовете. Но не това виждаха хората на Тор. На челото си Гауен усети тежестта на сияйна златна корона. От плещите му се спускаше кралска мантия, обсипана със скъпоценни камъни и извезана тъй, както не би могъл да я извезе никой смъртен.