— Пендрагон! Пендрагон! — се понесе ликуващият вик на друидите. Гауен бе провъзгласен за Свещен крал — крал, който властва не с меч, а със силата на духа — живата връзка между хората и земята, която те обитават.
Гауен издигна ръце в знак, че приема титлата. Пред него се издигна слънцето и сиянието на минала и бъдеща слава огря света.
7.
Следобедното слънце напичаше. Кожата на китките на Гауен — там, където бяха татуирани виещи се дракони — още смъдеше. Той ги загледа със същата почуда, която не бе го напуснала от мига, когато пред него се яви Мерлин. Гъвкавите змиеподобни фигури се усукваха неколкократно около твърдите като стомана мускули — почти до лактите. Един много стар човек от племето на дребните, мургави обитатели на тресавищата ги бе изрисувал с помощта на тръни и синя боя от сърпица. Когато той се зае с работата си, Гауен още не бе излязъл от транса, а когато започна да изпитва болка, съзнателно отблъсна усещането от съзнанието си. Първоначално татуираните места смъдяха силно, но сега чувстваше само леко пробождане от време на време.
Бяха му казали да си почива. Оставиха го да лежи на одър, покрит с овчи кожи — изкъпан и облечен в нова, бродирана ленена туника. Всичко продължаваше да му се струва също тъй нереално, както и преживяното до този момент. Не можеше да отрече, че действително бе преживял изпитанията, но не можеше и да твърди, че е разбрал случилото се с него. Друидите го нарекоха Пендрагон, провъзгласиха го за крал-жрец — наследник на древните крале, властвали някога над земите, потънали навеки в морските вълни. Но сега му се струваше, че Долината на Авалон е доста малка за кралство. Може би и той, като онзи Христос, когото отец Йосиф наричаше цар человечески, щеше да има власт извън осезаемия свят?
Може би, продължаваше да разсъждава той, отпивайки разреденото с вода вино от чашата, оставена до постелята му, от утре той и Сианна щяха да властват като крал и кралица над страната на феите? Само мисълта за това накара сърцето му да забие по-бързо. Не бе я зървал нито за миг след ритуала на зазоряване. Но довечера тя щеше да танцува около Белтейнския огън. А той — той бе вече коронован крал и имате право да избере сред празнуващите жената, която щеше най-много да му се понрави. Гауен отдавна знаеше коя бе тя. Дори след времето, прекарано в римската войска, за него никога не бе съществувало друго момиче освен Сианна — от мига, когато я зърна за първи път. Никога не би избрал друга, за да разбере за първи път магията на женската любов.
Той почувства, че у него се надига желание дори само при мисълта за нея. Ако всичко бе вървяло, както бе предвидено, двамата щяха да се съберат още миналата година, но тогава той избяга и я остави сама. Беше ли го чакала? Когато я видя насън, тя му каза, че го чака, но Гауен знаеше отлично, че една жрица не може да бяга от задълженията си — затова и не посмя да зададе никакъв въпрос. Всъщност това нямаше голямо значение. Духом тя никога не би принадлежала другиму. Отдалеч над повърхността на блатистите земи вятърът донесе тихи барабанни удари. Гауен почувства как сърцето му заби в същия ритъм и, усмихвайки се, започна да се унася в сън. Скоро, съвсем скоро Сианна щеше да е негова.
Догодина, мислеше си Кайлеан, докато наблюдаваше танцьорите, щеше да се наложи да сменят мястото на празненствата. На широката морава в подножието на Тор имаше повече място. Тук, около каменния кръг на върха, едва можеха да се поберат младите жрици и друидите, а хората от блатистите земи не спираха да прииждат. Заставаха край огньовете и следяха неотклонно ритуала с изпълнени с възторг тъмни очи. Наистина бе удивително колко бързо се разнесе новината. Но, разбира се, достатъчно бе това, че старият ловец, който татуира драконите около китките на Гауен, бе разправял за случилото се наляво и надясно.
Жриците бяха узнали какво се е случило на сутринта, когато друидите слязоха от хълма, преливащи от възторг. Кайлеан долавяше някакво необичайно напрежение и очакване в атмосферата на празненството — всичко бе по-различно от другите години. Разбира се, и жриците бяха се постарали повечко да подредят косите си и да украсят празничните си одежди. Тази нощ кралят щеше да бъде сред тях. Коя ли щеше да избере?
Кайлеан нямаше нужда от ясновидство, за да узнае отговора на този въпрос. Дори да не обичаше Сианна още откак двамата бяха деца, достатъчно би било да я види тази сутрин като Девицата-невеста, за да се изпълни сърцето му с нейната прелест и чар. Жреците и жриците на Авалон не се женеха като простосмъртните, но когато се събираха по време на Белтейнския ритуал, в тях се въплъщаваха Богинята и нейният съпруг. Това, което предстоеше да стане довечера, бе кралска сватба — ни повече, ни по-малко. Съюзът на Гауен и Сианна щеше да благослови тяхната земя.