Кайлеан винаги бе предполагала, че Гауен има изключително предопределение, но кой би могъл да знае истината? Кайлеан се поусмихна на собствения си възторг. И тя, по своему, бе не по-малко развълнувана от младите жрици, мечтаеше как Гауен и Сианна ще управляват Британия от Авалон — като крал и кралица с божествено право, а тя самата, Кайлеан, ще бъде винаги до тях и ще ги съветва.
За празника бяха купени два вола и сега се печаха на огромни шишове в подножието на хълма. Поставяха късовете печено месо в кошници и ги качваха нагоре, а дребните обитатели на блатистите земи бяха донесли и сушено говеждо, водни птици и сушена риба. Техен принос към общото веселие бяха и бирата в кожени мехове, и медовината, запечатана в глинени съдове.
Белтейнският огън продължаваше да хвърля весели отблясъци по каменния кръг и заобикалящия го втори кръг от веселящи се хора.
Погледнеше ли на югозапад, Кайлеан виждаше отблясъка на друг огън — огънят, запален на Драконовия хълм. Знаеше, че оттам се виждаше друг огън, след него друг, и тъй чак до най-западната точка на страната. По същия начин и линията на силата, която водеше на североизток, към големия каменен кръг, бе белязана тази нощ с огън.
„Тази нощ — каза си тя със задоволство — цяла Британия е обвита в мрежа от светлинни линии, които дори родените веднъж, които са лишени от вътрешно зрение, ще могат да забележат!“
Едно момиче от племената коленичи плахо, но грациозно пред върховната жрица. Тъмните му коси го обвиваха като облак, привързани с венец от шипкови клонки на челото. Момичето поднесе на Кайлеан кошничка със сушени плодове, подсладени с мед. Кайлеан отметна синия си воал и си взе от плодовете, като благодари с усмивка. Момичето, щом зърна сребърния полумесец, който блещукаше в косите на жрицата над по-малкия, татуиран в синьо на челото й, се поклони с дълбоко страхопочитание и веднага отклони поглед.
Когато то си отиде, Великата жрица не спусна отново воала си. Тази нощ бе празнична — дверите между световете се отваряха и духовете странстваха свободно от двете им страни. Нямаше нужда от тайнственост. Воалът, тъй или иначе, бе по-скоро символ — Кайлеан можеше и без него да предизвика илюзия за сянка, която скриваше чертите й, ако това бе необходимо. Момичетата, които се обучаваха на Авалон, и без това бяха убедени, че тя има способността да се появява от въздуха — също като Кралицата на феите.
Към звука на барабана, който пулсираше като ударите на човешко сърце сред общия шум от празненството, внезапно се присъедини и нежен звън на арфа. Един от младите друиди бе донесъл арфата си тук, на върха на Тор. Сега седеше, кръстосал крака, до дребния, тъмнокос човек, който биеше барабана, наклонил бе леко русата си глава на една страна, заслушан в ритъма. След миг се чу и острият, но жизнерадостен звук на волски рог и се преплете с мелодичния звън на арфата като веселите подскоци на младо теленце из обсипана с цветя ливада.
Момичето с шипковия венец в косите започна да люлее тялото си в такт с музиката — сплиташе и разплиташе ръце, а стройните й бедра потръпваха под дрехата от кожа на кошута. Дика и Лизанда се присъединиха към нея първоначално малко плахо, но постепенно движенията им ставаха по-буйни. Ритъмът на музиката се ускори, по челата на момичетата изби пот и тънкият син плат на туниките полепна по телата им. „Колко са хубави!“, мислеше Кайлеан. Дори тя бе започнала да се полюлява в такт със заразителния ритъм — а колко години бяха минали, откак за последен път бе танцувала по Белтейн!
Забеляза някакво объркване сред танцьорите — промяна в движенията, също както потокът променя течението си, когато някой стъпи в него. Танцьорите заотстъпваха, спираха, започнаха да се обръщат — и Кайлеан видя, че сред тях е Гауен. Носеше бял килт, както подобава на крал, препасан със златен колан. Медальонът — символ на кралското му достойнство, древна изработка на отдавна изчезнали майстори, висеше на гърдите му. На главата си вместо корона носеше венец от зелени дъбови листа.
Не носеше никакви други украшения, а около ръцете му, от китките до лактите, се виеха татуираните в синьо змии. Но той нямаше нужда от украшения. Месеците, прекарани в римската войска, бяха оформили тялото му до съвършенство. Мускулите на крайниците му бяха твърди като желязо. Нещо повече — последните остатъци от юношеска мекота бяха изчезнали от лицето му; фината, но мъжествена костна структура бе ясно очертана в идеална хармония. Момчето, което бе обичала и за чиято съдба се беше бояла, си бе отишло. Гауен беше мъж.