„Не само мъж, но и крал“, допълни на ум Кайлеан, забелязвайки неустоимото му излъчване. Нима го желаеше? Кайлеан познаваше начини да си придаде чар, пред който да бледнее дори бляскавата младост на Сианна. Но имаше друго — Кайлеан основателно предполагаше, че връзката между тях бе връзка на душите, изкована още преди векове — и в такъв случай Гауен щеше да избере истинската си любима, дори да се явеше в образа на стара вещица. Освен това Сианна бе млада и щеше да го дари с дете — това Кайлеан не би могла да стори, независимо от цялата си мъдрост и всички вълшебства, които знаеше.
„Не той е любимият на душата ми“, каза си тя малко натъжено. „Душата на мъжа, който бе другата половина на моята душа, сега не обитава тяло на смъртен.“ Вълнението й бе напълно разбираемо — предизвикано от зашеметяващия мъжки магнетизъм на краля и от мощта на Белтейнския огън. Тази нощ Гауен привличаше обичта на всекиго.
Така ли бе видяла Ейлан баща му, когато бе дошъл при нея в нощта на Белтейн? Гауен беше по-висок от покойния Гай, и въпреки че гордата орлова извивка на носа му бе изцяло римска, нещо в очите му й напомняше погледа на Ейлан. Но всъщност Гауен не приличаше подчертано на нито един от родителите си — приличаше й по-скоро на някой друг — някой, когото бе познавала в друг живот и в друга епоха.
— Кралят на годината… — понесе се шепот, докато Гауен вървеше сред танцьорите. Кайлеан подтисна някакво мъчително предчувствие. Бащата на момчето бе носил тази титла, преди да загине. Но Гауен носеше свещените змии около китките си. Той не беше просто Кралят на годината — почитан в продължение на едногодишната смяна на сезоните, а сетне, ако времето го налагаше, принасян в жертва — не, той бе Пендрагон, а Великият дракон управляваше страната до края на живота си.
Момичетата се струпаха около Гауен и го увлякоха в танца. Кайлеан го видя как се смее, как взе за ръце едно от тях, завъртя го около себе си и го остави задъхано, и все така усмихнат продължи да танцува с друго, притисна го леко в прегръдките си, пак го завъртя и го остави в ръцете на друг млад мъж. Танцуваха, докато всички освен Гауен останаха без дъх. Кралят, изглежда, можеше да танцува цяла нощ без прекъсване. Но все пак им позволи да спрат за малко. Танцьорите пак го наобиколиха и го отведоха към един грубо скован стол, покрит с меки дивечови кожи — същия като този, на който седеше Кайлеан, но от другата страна на огъня.
Донесоха му храна и вино. Барабанът замлъкна. Над шума от оживените разговори, прекъсвани от смехове, продължаваше да се носи само нежната музика на флейта. Кайлеан продължи да отпива от разреденото си вино и да оглежда хората наоколо с благосклонна усмивка.
Внезапно барабанът заби отново — меко и равномерно като човешко сърце. Кайлеан се извърна.
Човекът, който свиреше на барабана, самият той жител на блатистите земи, явно знаеше какво предстои. Но Кайлеан се смръщи озадачено — какво ли бяха намислили сега Древните — и най-вече Ходещия по водата, който вървеше начело? Явно не бяха враждебно настроени — на коланите си имаха окачени ножове в кожени ножници, но не носеха други оръжия. Но израженията им бяха сериозни и дори тържествени, съвсем различни от безгрижно усмихнатите лица на останалите хора наоколо. Редом с тях вървяха трима млади мъже от племената, вперили сияещи погледи в Гауен. Носеха нещо — какво бе то? Кайлеан стана и заобиколи огъня, за да вижда по-ясно.
— Ти си крал. — В гърления глас на Ходещия по водата нямаше въпрос — той просто установяваше очевидното. Очите му се спряха за кратко върху сините змии върху китките на Гауен. — Също като Древните крале, които дошли отвъд морето. Моят народ помни. — Старците зад него закимаха. — Ние не сме забравили старите предания.
— Тъй е — отвърна Гауен, и Кайлеан разбра, че той вижда предишните си идвания на тази земя — нещо, което бе дадено само на посветените. — Сега дойдох отново.
— Щом е тъй, ето какво ще ти дадем ние — отвърна Ходещият по водата. — Някога, много отдавна, първите ковачи на нашето племе го изковали от паднала звезда. Сетне се случило тъй, че бил счупен, но един вълшебник от твоя род и от твоята кръв сторил тъй, че станал отново цял. А сега, господарю, той е твой, за да ни закриляш. Загинеш ли, ние ще го вземем отново, за да го пазим.
И Ходещия по водата поднесе на Гауен нещо продълговато, увито в пъстро боядисани кожи.
Възцари се пълно мълчание. Гауен пое продълговатия предмет. Кайлеан чу ваше ясно тежките, бавни удари на собственото си сърце. Завръщащите се спомени й бяха подсказали какво има вътре. В ръцете на Гауен лежеше меч.