Беше с дълго, тъмно острие — дълъг като мечовете на римската конница, но с форма, напомняща лист на дърво — подобни бяха формите на бронзовите друидски ритуални ножове. Но бронзът никога не би могъл да има такъв огледален блясък! Метал от звездите… Беше чувала, че има такива мечове, но никога не бе виждала някой наяве. Кой би помислил, че племената от блатистите земи съхраняват такова съкровище? Да, не биваше да се забравя, че макар и бедно и скромно, племето наистина имаше много древен произход.
— Сега си спомням… — промълви тихо Гауен. Дръжката прилепна в дланта му, сякаш мечът бе кован за него. Той издигна меча и отразените по острието отблясъци от огъня заиграха по лицата на притихналото множество.
— Вземи го, кралю, за да защитаваш земята си — каза Ходещия по водата. — Закълни се!
Острието на меча се издигна нагоре с лекота. Момчето, което Гауен бе доскоро, би го изпуснало — а сега с леко движение на китката го завъртя така, че мечът изсвистя във въздуха. „Колко странно е това — каза си Кайлеан — че тъкмо римляните го обучиха да стане воин и защитник на тези, които те подтискат.“
— Аз съм се заклел да служа на Богинята — каза Гауен. — Сега се кълна във вярност на вас и на земята си. — Той свали меча и прокара острието по дланта си. Не трябваше да натиска — мечът бе остър като змийски език. Кръв потече от раната, капките се стичаха надолу и попиваха в земята. — Кълна се за този си живот, в сегашната си телесна обвивка — продължи той. — А духът ми просто подновява отдавна дадената клетва…
Кайлеан потръпна. Какви ли спомени бяха се върнали в мислите на момчето, когато бе в кристалната пещера? Ако имаше късмет, щяха да избледнеят с времето. Трудно бе да водиш нормален човешки живот, ако си спомняш прекалено добре предишните си идвания на тази земя.
— Ние ще те следваме, кралю, в живота и в смъртта — Ходещият по водата докосна с пръст кръвта изтекла на земята, сетне го опря до челото си, оставяйки там кървава следа. Мъжете, които го съпровождаха, сториха същото, а сетне се наредиха зад Гауен като почетна гвардия — по двама от всяка страна. Младите друиди изглеждаха зашеметени — разбира се, трудно им бе да възприемат промяната у Гауен, който само допреди година си беше момче като всички останали.
Кайлеан вдигна поглед към небето. Звездите показваха, че наближава полунощ. Огънят бе започнал да тлее. Идеше часът, когато небесните сфери променяха посоката на въртенето си; часът, когато се ковеше най-властната магия.
— Къде е Сианна? — попита едва чуто Гауен. Кайлеан си спомни, че той я бе търсил с поглед из тълпата още преди да му поднесат меча.
— Иди в каменния кръг, повикай невестата си и тя ще дойде.
Очите му засветиха с внезапен пламък, който не бе отражение на огъня. Без да каже и дума повече, той се отправи към големия каменен кръг. Останалите млади жреци го последваха, но когато стигнаха до двата каменни стълба, които бележеха входа на храма, спряха и останаха отпред. За момент Гауен застана безмълвен пред олтара, сетне вдигна меча и го постави на камъка като на жертвеник. Сетне отново се обърна натам, откъдето бе дошъл, и извика:
— Сианна! Сианна! Сианна! — Копнежът в зова му достигна до най-отдалечените горски кътове.
Тор притихна в очакване.
После, много отдалеч, всички дочуха нежен звук — сякаш звънтяха сребърни камбанки. Понесоха се и тихи барабанни удари — лек, танцов ритъм, който караше сърцата на всички да трептят в ликуване. Кайлеан се взря надолу по хълма и видя светлинки, които подскачаха напред-назад и идеха все по-близо. Скоро можа да различи и лица — имаше още хора от блатистите земи, но имаше и други — с човешка форма, но не съвсем човеци. Тази нощ, когато дверите между световете се разтваряха, те имаха право да се движат сред смъртните.
Сред тях проблясваше нещо бяло — балдахин от фина бяла материя. Държаха го над тази, която съпровождаха. Музиката се усили, нежни гласове се извисиха в сватбена песен. Хората отстъпваха и се притискаха назад, за да дадат път на процесията, която вече наближаваха върха на хълма.
Това бе мигът на божествено извисяване — за краля, дал обет и поел короната, за новопосветения жрец, за младия мъж в деня на брачния обет. Гауен въплъщаваше всичко това, докато стоеше изправен в храма и чакаше да доведат невестата му.
Но Сианна…! Богът бе прекрасен, ала красотата на Богинята бе ненадмината.
Когато вдигнаха белия воал и девицата, с венец от глог в косите, се упъти към каменните стълбове, за да влезе в храма при този, комуто бе обречена, Кайлеан осъзна, че с никакви вълшебства не би могла да постигне такава изумителна красота. Докато Гауен бе спал, Сианна се бе върнала в кралството на своята майка — и сега, в сватбената си нощ, дъщерята на Кралицата на феите носеше скъпоценности, които не бяха от този свят.