Бурният прилив на енергия, предизвикан от сливането на Бога и Богинята, заливаше Тор. Силата пулсираше, стичаше се, преливаше и тръгваше по тайните си пътища, за да благослови цялата земя. Кайлеан, която чакаше отвън, я почувства и се отпусна с въздишка на облекчение. Хората около нея почувстваха, всеки по своему, какво се бе случило и започнаха да дават израз на радостта си. Барабаните, които не бяха прекъснали ритмичните си удари, след като Сианна влезе при Гауен в храма, избухнаха в неистов възторг, извиси се в песен първо един глас, сетне към него започнаха да се присъединяват нови и нови. Накрая целият хълм заехтя от бурно ликуване.
— Богът встъпи в свещен съюз с Богинята — обяви тържествено Кайлеан. — Кралят се венча за земята ни!
Ритъмът на барабаните стана игрив, подканяше хората да танцуват. Всички, дори най-старите друиди, чувстваха освобождаването от върховното напрежение. Това пропъди умората — а донякъде и задръжките. Затанцуваха и тези, които преди бяха наблюдавали танцьорите отстрани. Едно съвсем младо момиче от племената задърпа престарелия Бранос към кръга около огъня, и Бранос се включи в танца — при това доста по-гъвкаво, отколкото Кайлеан очакваше.
Огънят вече не гореше толкова високо, но беше станало по-топло. Лицата на танцуващите лъщяха от пот. За голямо учудване на Кайлеан не друг, а тъкмо една от нейните млади питомки, Лизанда, първа свали туниката си, но останалите бързо последваха примера й. Един млад мъж и едно момиче, освободени от ограниченията на дрехите, се хванаха за ръце и прескочиха огъня — съществуваше поверие, че това носело щастие.
Докато ги гледаше, Кайлеан се опита да си припомни кога за последен път е имало такова голямо белтейнско празненство. Тя поне не помнеше. Ритуалите във Вернеметон бяха ограничени от страх пред неодобрението на римляните, а откак бяха на Авалон, не бяха престанали да опознават местните обичаи. Но сега всичко бе наред — раната бе излекувана от съюза на краля — наследник на свещената друидска линия с дъщерята на феите. „Сега — мислеше Кайлеан, докато наблюдаваше буйния танц около себе си — всеки има право на своя дял от ликуването.“
Но нощта, колкото и щастлива да беше, вече клонеше към края си. Двойките се усамотяваха из шубраците по хълма, за да продължат с празника по своему. Други се увиваха в мантиите и лягаха близо до догарящия огън, приспани от силния ейл. Факлите на стражите, които охраняваха храма, бяха догорели отдавна, но оставаха камъните — естествена преграда, която осигуряваше спокойствието на двойката, която прекарваше вътре първата си брачна нощ.
Малко преди да пукне зората някои от по-младите тръгнаха да отсекат дървото, което традиционно украсяваха за празника, и да съберат зеленина, за да окичат с нея сградите в подножието на Тор. Танците около дървото през деня бяха също толкова жизнерадостни, но малко по-въздържани от нощното веселие при огньовете. Дневните танци даваха възможност на непосветените за жрици момичета и на малките деца също да почувстват празника.
Кайлеан, която бе пила и танцувала по-малко от останалите, пък и бе привикнала на нощно бодърстване, наблюдаваше как нощта си отива, все така седнала на големия стол до огъня. Но когато нощните сенки бяха окончателно прогонени от утринната светлина, дори и тя задряма.
Настъпваше прекрасен ден. През паравана от зелени клонки, който ги изолираше донякъде от околните, Гауен се взираше от върха на Тор. Погледът му се рееше над води, гори и поля, озарени от лъчите на изгряващото слънце. Денят наистина обещаваше да бъде прекрасен — Гауен бе уверен, че би бил такъв, дори той самият да не бе на върха на щастието си. Вярно, тялото го наболяваше тук-там, татуираната кожа все още се опъваше и щипеше, но това бяха съвсем повърхностни усещания, несравними с бурното ликуване на кръвта, която пееше във вените му.
— Обърни се, за да ти изтрия гърба — каза Амбиос и намокри една кърпа. От другата страна на паравана, където момичетата къпеха Сианна, долетя весел момичешки смях.
— Благодаря ти — каза Гауен. Обичайно беше да те поглезят след изпитанията по посвещаването, но в тона на Амбиос имаше такова страхопочитание, че Гауен се учуди. Така ли щеше да продължава? Чудесно беше да се чувстваш крал, когато си обхванат от ритуален екстаз, но дали щеше да е приятно, ако всички се държат постоянно по този начин?
Той отново впери поглед в драконите, татуирани около китките му. Някои неща със сигурност бяха завинаги променени. Тези знаци нямаше да изчезнат никога. И Сианна беше негова — завинаги.
Когато приключи с банята, той облече донесената туника без ръкави — беше ленена, боядисана в зелено и със златни бродерии. Никога не бе предполагал, че друидите могат да притежават такава скъпа дреха. Той завърза колана и окачи на него меча. По острието не можеше да се заключи колко е стар, но кожената ножница бе се напукала от годините, и шевовете се бяха прокъсали тук-там. Гауен си помисли, докато излизаше от зеления заслон, че ще трябва да нареди да му ушият нова.