Выбрать главу

— Може и да си права — промълви той и щом Алисиана понечи да остави лирата настрана, добави: — Не, попей, ако не си твърде изтощена.

— Както желаеш, господарю мой.

Изтръгна първите акорди от струните и запя тихо любовна балада.

„Къде си сега? Къде любимият броди? Не си по билата, не си на брега, не си и в открито море. Къде си, любими? Тъмнее нощта, умора гнети ме, кога ли ще спра да се питам? Навсякъде мрак, край мен и над мен, къде ли се губиш, любими?“

Михаил се наведе над жената и нежно погали с тежка длан огнената й коса.

— Каква тъга вее от тези думи… Алисиана, нима за теб любовта наистина е изпълнена с печал?

— О, не, не е така — отвърна тя оживено, макар да не й беше весело.

Страховете и съмненията бяха за разглезените съпруги, но не подхождаха на една барагана, чието положение зависеше от умението й да развлича и разтушава своя господар, да го дарява с чара и красотата си.

— Но трябва да призная, господарю мой — продължи тя, — че най-любимите на всички песни за обич наистина са печални. Желаеш ли да избера някоя по-закачлива или пък да възпея доблест и подвизи?

— Каквото и да изпееш, съкровище, за мен е приятно — увери я кротко Михаил. — Ако те е налегнала умора или тъга, кария, с мен не е нужно да се преструваш, че преливаш от радост.

Видя искрица на недоверие в очите й. „Твърде остър усет имам и това само ме мъчи. Онези, които не проникват в мислите на другите, сигурно познават по-добре душевния мир от мен. Дали Алисиана ме обича искрено или само цени положението си на моя призната пред хората любимка? А и дори да има любов в сърцето й, към мен ли е насочена или само към богатството и властта, които й дават чувство за безопасност?“

Махна повелително с ръка и другите жени се отдалечиха в отсрещния край на дългата стая, за да го оставят насаме с неговата държанка. Все пак не излязоха, защото в тези времена поверието гласеше, че бременна жена никога не бива да е далеч от погледа на загрижени за доброто й хора.

— Не им се доверявам — промърмори Михаил, озъртайки се за миг към групичката.

— Господарю, мисля си, че Деонара е искрено привързана към мен. Не би допуснала сред тези жени да проникне някоя, която желае злото на мен или на детето ми.

— Деонара ли? Може би не… — Той неволно си спомни, че съпругата му беше господарка на Алдаран от дванадесет години и споделяше жаждата му за наследник. Но вече не можеше да му предложи дори надежда. Затова одобри избора му. — Само че имам врагове и извън моите владения, а е твърде лесно да настанят в домакинството ми свой човек, надарен с ларан, за да осведомява за всичко важно злонамерените хора. Не един мой сродник би паднал почти до всяка низост, за да ме остави бездетен. И не се чудя, че ти пребледня, съкровище. Наистина трудно е да си представиш злодей, готов да посегне на живота на невинни деца. Но тъй и не се уверих, че Деонара не е станала жертва на някой изрод, погрижил се всеки път плодът да умира още в утробата й. Уви, не е толкова трудно. И не особено умел в работата с матрици човек или дори само с по-силен ларан би могъл да прекъсне тънката нишка, свързваща едно бебе с живота.

Алисиана се опита да го успокои:

— Михаил, всички твои зложелатели отдавна знаят, че ти обеща да признаеш моето дете, значи биха насочили коварните си помисли към мен. Но досега не ми се случи нищо лошо. Тревожиш се напразно, любими.

— Дано боговете се вслушат в думите ти! Все пак някои от враговете ми не биха се спрели пред нищо. И преди да се роди детето, ще повикам нашата леронис, за да подложи тези жени на изпитание. Не ще позволя до теб да припари човек, който не би заявил под заклинание за истина, че ти желае само доброто. Силната и покварена мисъл може бързо да спре борбата на новороденото за оцеляване.

— Скъпи ми господарю, не е ли твърде рядка подобна мощ в дарбите на ларан?

— Не колкото би ми се искало — изрече Михаил навъсен. — Напоследък ме занимават мисли, които не са ми хрумвали досега. Взе да ми се струва, че тези дарби са като нож, с който можеш да отрежеш собствената си ръка. Служил съм си с магии, за да всявам хаос сред враговете, но ето че сега и те могат да сторят същото с мен. В по-младите си години смятах ларан за дар от боговете, защото те са ме предопределили да властвам над земите си и са ми помогнали със сила, за да се браня. С приближаването на старостта обаче съм по-склонен да го смятам за проклятие…

— Господарю, много ти е рано да мислиш за старостта, а и никой не може да оспори със сила правото ти над твоите владения!