— Нуждаем се от флотилия, Тео — заявява тежко Херон. — Струва ми се, че дори Арт ще се съгласи, че ще е невъзможно.
Артемизия наистина се колебае, но тя стисва устните и бърчи вежди, знак, че у нея вече се заформя план.
— Ами, ако… — започва Херон. — Знам, че не искаме да говорим за това, но какво ще кажете да не взимаме всички бежанци. Само ще ги въвлечем във война, в която повечето няма да могат да се бият. Ще бъде опасно…
— Не по-опасно, отколкото ако останат тук, след като крал Етристо разбере, че ме няма… И че съм отмъкнала цяла флота от корабите му и най-евтината работна ръка в страната му — отбелязвам аз. — Той ще ги избие, ако не ги вземем. Няма да оставя никого, независимо дали искат да се бият, или не. Арт, ти какво мислиш?
Тя бавно въздиша и клати глава.
— Съществува една възможност, но е рискована и може да има обратен ефект — предупреждава тя. — Ще ни е необходима помощта на майка ми и нейния екипаж.
— Тя също може да ме предаде на крал Етристо — заявявам твърдо аз. След всичко, което се случи, почти бях забравила какво чух да казва той на царя. — От свое име тя е предложила на крал Етристо Водни скъпоценни камъни. Затова той се е съгласил да ме приеме. Ста Криверо е пред гибел заради сушата.
За миг Артемизия изглежда така, сякаш е готова да го отрече. Тя много по-добре от всеки друг знае на какво е способна майка й.
— Имаме нужда от нея, Тео — казва обаче тя. — Иначе Херон с прав, единственият ни шанс е да изоставим две трети от бежанците.
У мен бушува чувство на безизходица, нажежено докрай. Всичко се разпада и не намирам изход, който да приема без угризения. Сещам се за тялото на Колтания в градината. След няколко часа стакриверийците ще се качат горе за сутрешната си разходка или да закусят там и ще я намерят. Първо ще открият пазача в асансьора. Не след дълго ще се събуди и крал Етристо и ще разбере какво се е случило. А скоро след това и аз ще бъда в онази тъмница заедно със Сьорен, а императорът ще е на път, за да прибере и двама ни. Трябваше да имам повече време, но нищо не може да се направи сега.
— Хайде, Арт, ако ще будя майка ти по това време, не искам да съм сама.
Когато Драгонсбейн отваря вратата, има вид на човек, готов да убие когото и да било зад нея. В бялата си нощница, с коса като къдрав облак около набразденото от възглавницата лице тя изобщо не прилича на онази Драгонсбейн, която познавам и от която, ако трябва да съм честна, се страхувам.
Искам да й потърся директно сметка за Водните скъпоценни камъни, но си сдържам езика. Точно сега тя ми е необходима.
— Дано да има добра причина за това — казва тя, докато гневният й поглед шари между мен и Артемизия.
Артемизия ме сръгва с лакът и аз приемам това като подканване да започна.
— Ами, аз току-що убих сала Колтания в градината, след като установих, че именно тя е убила ерцхерцога и Хоа — колкото и дребнаво да прозвучи, не мога да не се насладя на шока в изражението й. — Сигурни сме, че когато тялото й бъде намерено, а обслужващият движещата се платформа дойде на себе си, крал Етристо ще ме арестува, а после ще ни продаде заедно със Сьорен на императора, за да компенсира каквито загуби е понесъл след провала в търсенето на жених. Тъй като нямам желание това да се случи, тръгваме сега, за да присвоим една флота от търговски кораби на пристанището, така че да можем да закараме бежанците от лагера обратно в Астрея, където ще освободим Огнената мина. А, да, и Ерик ще ни чака там с бежанците от други лагери. Искаш ли да се присъединиш към нас? Ти си доста добра в реквизирането на кораби.
Драгонсбейн се взира в мен няколко мига, устата й виси отворена. Понечва да заговори, но спира, после опитва отново. Това се повтаря няколко пъти, преди накрая да успее да каже следните думи.
— Ти полудя ли — пита ме тя. В гласа й няма обвинение, тя звучи съвсем истински любопитна.
— Отчаяна съм — отвръщам. — Но предполагам, че двете са доста близки състояния.
Драгонсбейн поклаща глава и премигва, за да прогони съня, все още прокрадващ се в очите й.
— Добре — въздиша тежко тя. — Ще ти помогна да излезеш и да вземеш корабите, но след това се оправяй сама…
— Мамо… Капитане — обажда се Артемизия и се прокашля, за да прочисти гласа си, — мисля… вярвам, че това е погрешен избор. Имаме нужда от теб не само за да отмъкнем корабите, но и за боевете също. Нуждаем се от теб, за да победим.
Настоятелният тон в гласа на Артемизия е като удар в корема ми, но Драгонсбейн е непреклонна. Тя се отнася към дъщеря си така, както би погледнала на който и да е член от екипажа си, осмелил се да се оспори решението й.