— Крал Етристо ме измами и затова си тръгвам, като за компенсация си взимам няколко кораба — казва тя.
— Той те е измамил? — въпросът ми се изплъзва, преди да успея да се спра. Думите се отскубват, знам, че са глупави още докато ги произнасям, но все едно, казвам ги. — Това е забавно. Кажи ми точно колко Водни скъпоценни камъка му обеща, за да ме предложи на търг?
Тя издържа на втренчения ми поглед, без да трепне.
— Обещах му мината — отвръща тя.
Към върховете на пръстите ми приижда топлина, но аз ги стискам в юмруци. Не сега, умолявам ги.
— Тя не е твоя, че да я обещаваш — топлината от върховете на пръстите ми започва да се разпространява, пробивайки си път нагоре към ръцете ми и боцкайки кожата ми. Опитвам се да не обръщам внимание, като стискам юмруци още по-силно и забивам нокти в дланите си, болката е навременно отвличане.
До мен Артемизия ми хвърля объркан поглед, а после го отмества към ръцете ми. Драгонсбейн вдига рамене.
— Някой трябваше да помисли за Астрея — казва тя, привличайки обратно вниманието на Артемизия. — Знаех, че ти няма да го направиш, така че аз се заех. Една мина срещу това да си върнем страната. Една четвърт от мощта ни срещу останалата част. Решението не беше трудно.
— Тя не е твоя — повтарям през стиснати зъби. — Ти не си кралица, без значение дали ти харесва, или не. Аз съм наследница на майка си. Ти си само един пират.
Влагам в думите си обида, но те изобщо не докосват Драгонсбейн.
— Етристо не знае как да води битка — казва тя, като откъсва погледа си от мен и поглежда към Артемизия. — Взимането на корабите му ще е лесно и той няма да ни преследва, щом отидем в открито море. Но аз няма да жертвам екипажа си в кръстосания огън с Каловаксия — война, която не можем да спечелим. И ти също не трябва да го правиш, Артемизия. Както се изрази Тео, ние сме само пирати в края на краищата.
Гласът й е рязък, но за първи път Арт не се плаши от него. Напротив, тя застава малко по-изправено.
— Водната мина ме унищожи, ти го знаеш, но ме изгради наново от нищото. Крал Етристо не заслужава нито едно камъче от нейните дълбини. За някои неща си заслужава да се сражаваш, дори когато битката е безнадеждна. Ако заради мен това не си заслужава, то аз се надявам, че заради Астрея си струва.
Драгонсбейн не й отговаря. Вместо това, поглежда мен.
— Не искам короната ти, Тео. Тя ще ме погуби — казва тя с тих глас. — Винаги съм правила онова, което е най-добро за Астрея, но това не означава да се впуснем в битка, за която не сме готови. Ще ти отвлека корабите, но после пътищата ни се разделят.
Няма какво друго да си кажем, затова само кимвам и се извръщам от Драгонсбейн. Двете с Артемизия си тръгваме, без да кажем и дума повече, чувайки как вратата се затваря решително след нас. Едва стигаме до средата на коридора, когато Арт сграбчва юмрука ми и насила разтваря пръстите ми. В осветения от свещите коридор ние и двете виждаме зачервената кожа на дланта ми.
Искам да я отдръпна, да я скрия от погледите, но е напразно. Арт знае — сигурно го е подозирала отпреди. Преглъщам.
— Случва се от известно време — казвам й тихо. — В началото беше безобидно. Трепкащи пламъчета, които следваха биенето на сърцето ми. Сякаш имах Огнени скъпоценни камъни. Но това се засилва. Май се случва, когато съм ядосана.
Не й казвам за най-смущаващия инцидент, онзи, който се случи след кошмара ми за Крес.
Първоначално Артемизия не казва нищо. Пресяга се да докосне кожата ми, но веднага си отдръпва ръката и просъсква:
— Гореща е.
— Не го усещам — признавам си. Макар да се страхувах от този момент, хубаво е да го споделиш с някого. Радвам се, че този човек е Арт, което ме изненадва.
Тя отново докосва дланта ми, но този път докосването й е прохладно. Сякаш потапям ръката си в езерце със студена вода и това чувство се разпростира по цялото ми тяло. Топлината във вените ми отслабва.
— Знае ли някой друг? — пита ме тя.
— Не — отвръщам в шепот. — Не искам да знаят.
Очаквам, че тя ще започне да спори с мен, но вместо това само въздъхва.
— Ще можеш ли все пак да измъкнеш Сьорен?
Кимвам.
— Ще се справя.
— Добре — казва бодро тя. — Ще решаваме проблемите един по един.
Пробив
Сьорен е в обичайната си поза, отпуснат на стената.
Поглежда нагоре, щом пристигам, тъмните кръгове под очите му са в пълен контраст с бледата му кожа. Дори в топлата светлина на свещта, бледността му е жълтеникаво нездрава. От дни наред вече не е напускал килията си и каквото и да е ял, не е било питателно.