Като дойде време за битка, няма да е в най-добрата си форма. Радвам се само, че в лошите си дни Сьорен е доста по-добър воин от повечето други воини в най-добрите им дни. Надявам се това да е достатъчно.
Тизоли се връща на поста си, за да ни остави насаме.
— Изглеждаш ужасно, Тео — казва ми Сьорен тихо. — Има ли причина за това, че тази вечер идваш доста по-късно от обикновено?
— Имаше някои… усложнения — отговарям предпазливо. Сьорен сигурно долавя нещо в гласа ми, защото се изправя на крака, макар и дишайки трудно. Отмятам наметалото си и изваждам меча, привързан за гърба ми. Назъбеното каловаксийско острие от ковано желязо не е като богато украсените астрейски мечове, особено онези със скъпоценните камъни на Духа, отделящи острието от ефеса. Спомням си как Сьорен изчегърта първия камък, за да го даде на стражите, които срещнахме в астрейския затвор, но някой от екипажа на Драгонсбейн сигурно е извадил и останалите, след като го арестуваха и разоръжиха.
Когато го вижда, Сьорен се усмихва.
— Стърдакс — възкликва той и протяга ръка през решетките да го хване. — Мислех, че е изчезнал, след като напуснахме Астрея.
Подавам му го, не мога да скрия удоволствието си, макар да знам, че не е нито времето, нито мястото за това.
— Беше у Драгонсбейн, но Артемизия го взе за теб — обяснявам. — Ти… даде име на меча си?
Почти не ме поглежда, цялото му внимание е концентрирано върху острието, което размахва няколко пъти във въздуха, за да го изпробва. Така нежно гледа меча, че направо очаквам да го целуне.
— Без камъните го усещам по-различен — казва той замислено, преди да отчете в ума си моя въпрос. — Разбира се, че му дадох име. През толкова много изпитания сме минали заедно през годините… Обичам Стърдакс повече от мнозина мои приятели. Може би го обичам повече и от теб.
— Надявам се това да не е вярно, защото се каня да поискам твърде много от теб.
Сьорен откъсва поглед от меча си и се обръща към мен.
— Откъде започваме? — пита ме той.
След известно време извиквам на Тизоли, че съм готова да си тръгна. Когато се задава по коридора с извадената вече връзка ключове, ме обзема кратко колебание. От всичко, което извърших тази нощ или което тепърва ще направя, именно тази част ме изпълва с разкаяние. Защото Тизоли е далеч по-добър от всички стакриверийци, които срещнах.
Въпреки това скачам върху него веднага щом се обръща с гръб към мен. Мятам ръцете си около шията му, както Херон ме е учил, и стискам с все сила. Изритвам ключовете от ръката му в килията на Сьорен.
Чувствам се зле, когато накрая Тизоли се свлича на колене и очите му потрепват, преди да се затворят. Продължавам да го държа, докато Сьорен отключва килията и идва към нас с приготвен меч. Отмествам се от Тизоли и гледам как Сьорен го ръгва съвсем лекичко по рамото с върха на меча. Тизоли не помръдва, но гръдният му кош се движи нагоре, надолу.
— Не си го убила — казва ми Сьорен и въпреки че и самата аз го виждам, радвам се да чуя думите, произнесени на глас.
Кимам и измъквам камата си от мястото й на хълбока ми.
— Почти съмва, а ние трябва да сме на път към лагера, преди дворецът да се е събудил — казвам аз.
— Имам чувството, че изживявам дежавю, Тео. Сякаш беше вчера, когато аз спасявах теб от тъмницата.
— Разликата е, че този път аз не зная никакви тайни тунели — признавам си.
Той ме поглежда предпазливо.
— Какъв е планът тогава? Излизаме през централната порта? Може още да е нощ, но ще има будни хора.
— Знам — сърцето ми блъска в гърдите още по-силно. — Стакриверийците обичат спектаклите, така че ще им изиграем един. Кимвам към тялото на Тизоли, облечен в обикновени панталони и риза, със стражарско яке отгоре. — Двамата май сте с един и същи ръст.
Сьорен се вторачва недоверчиво в мен, но виждам как колелцата в мозъка му се задвижват и той отвръща в съгласие.
— Обърни се.
Завъртам очи от досада, но се обръщам.
— Да не би изведнъж да си станал свенлив?
— Не особено — чувам изхлузването на дрехите и тупването на събутите обувки. — Но ти трябва да си опичаш акъла, защото не искам да ти открадна дрехите.
Прихвам в смях.
— Със сигурност не е нито времето, нито мястото за тъпите ти шегички.
— Не съм толкова убеден в това — отвръща той. — Да си спасявам кожата не е чак толкова страшно, както би трябвало да е, след като го правя с теб. Вече можеш да се обърнеш.