Въпреки всичко, прихвам да се смея.
— Хайде — подканвам го. Без много да му мисля, го хващам за ръка и го повличам по празната улица надолу.
— Забавно беше, нали? — попита ме той, докато ме следва.
— Да си спасяваме кожите? — отвръщам през рамо. — Разбира се, че не.
— Опасността — пояснява той. — Вълкът по петите ти. Целта.
Обмислям за малко и свивам рамене.
— Предпочитам да действам, а не да чакам нещо да се случи — казвам. — Обичам да имам план и да го следвам, вместо да се оставя на милостта на нечии други решения.
— Това обаче не беше първоначалният план, нали? — Страхувах се от този въпрос, откакто му връчих меча в тъмницата.
— Не — признавам. Докато се движим на зигзаг из улиците, му разказвам за плана, който замислихме с Ерик, после за смъртта на Хоа, за Колтания и отровата и за тялото й, останало в градината.
— Съжалявам — казва той, когато приключвам разказа си.
Поглеждам през рамо назад към него.
— За какво?
— Не бях прав — ти не се забавляваш от всичко това. Ти си в шок. Виждал съм го на бойните полета, у бойците, които са гледали как до тях умират приятелите им, или след като са убили за първи път и са видели как животът напуска очите на друг човек. Те продължават да се бият обаче, защото трябва. Кръвта във вените им тече по-гореща. Винаги са по-яростни и бързи, отколкото преди това. Умовете им, изглежда, се концентрират върху това просто да оцелеят в битката… но битката винаги свършва и шокът преминава с нея. Затова съжалявам.
Преглъщам и откъсвам поглед от него.
— Трябва да побързаме — казвам нежно. — Нека се отдалечим от града, преди крал Етристо да изпрати стражите си след нас.
Бягство
Сьорен използва парите, които Артемизия ми даде, за да наеме кон от конюшнята, и докато конярят го оседлава, Сьорен се възползва от възможността да се позачисти малко с мокър парцал. С него може само да премахне малко от мръсотията в тъмницата, полепнала по кожата му, но все пак е нещо. Преоблича се в чисти дрехи, които купи от конярчето. Доста са му големи, но поне са по-удобни, отколкото дрехите на Тизоли.
Предстои ни дълъг път и съвсем честно, не съм сигурна кое предпочитам: да ми вони на тъмница, или да ми мирише на себе си — на морска сол и плавей. Тази миризма някак ме връща назад във времето, за което по-добре да не мисля.
Когато момчето докарва коня, Сьорен ми помага да го възседна, преди да се качи пред мен. Взима поводите от коняря и тръгваме със залитане. Обвивам с ръце кръста на Сьорен, докато вятърът брули кожата ми. Веднъж озовали се извън града, най-после свалям качулката от главата си.
Направихме го, осъзнавам аз с възторг. Измъкнахме се от града, преди тялото на Колтания да бъде намерено и операторът на платформата да дойде на себе си и да разкаже на всички какво се е случило. Дори да открият някой от двама ни сега, пазачите няма да успеят да тръгнат навреме, за да ни догонят. Когато наистина разберат какво се е случило, ще приемат, че сме си тръгнали така, както сме дошли — с корабите на пристанището. Няма да се сетят да ни търсят в бежанския лагер. Хващам кръста на Сьорен още по-здраво.
— Добре ли си? — пита ме той, но гласът му се губи във вятъра. Кимвам в рамото му.
— Знаеш, че не бих те изоставила — той не казва нищо известно време и си мисля, че изобщо не ме е чул, което е обяснимо, вятърът така шуми, че едва чувам собствените си думи. И точно когато решавам, че няма да ми отговори, той го прави.
— Никога не си ме изоставяла. Дори когато това ще улесни нещата за теб.
Сещам се за решението си да го спася от тъмницата и колко по-лесно наистина щеше да бъде, ако бях го оставила там. Сега щях да съм на някой от корабите заедно с моите Сенки, щяхме да си спестим множество неприятности, а също и да избегнем допълнителни рискове. Спомням си за сделката с Драгонсбейн на борда на „Дим“ и какви жертви направих, за да извадя Сьорен от карцера. Спомням си, когато аз бях в тъмница, казах на Блейз да не ме спасява, защото знаех, че Сьорен ще го направи, а и защото можехме да използваме това като преимущество за нас.
Появата на Сьорен в живота ми усложняваше нещата, но сега разбирам, че не бих искала да бъде другояче.
В градината му казах, че не може да ме обича, защото всъщност не ме познава, и все още го вярвам. Но това не променя факта, че аз го познавам. Това не променя факта, че аз съм влюбена в него.