Когато стените на лагера се появяват на хоризонта, слънцето се показва, увиснало ниско на изток, а дискът му опира в пясъчните дюни. Достатъчно е светло, за да видим, че не сме първите пристигнали: една група вече приближава входа с извадени оръжия. В далечината единственият детайл, който мога да различа, е синята коса на Артемизия.
Сьорен спира коня на върха на една пясъчна дюна, от която може да се види лагера, и оставаме там, за да наблюдаваме битката, която се разиграва пред нас. Само половин дузина стражи се впускат към стените от близките казарми. Артемизия набързо се справя с един от тях, макар че той размахва два меча срещу нейното единствено острие. Първо отблъсква от ръката му единия от мечовете, но когато той настоятелно настъпва с другия, тя отвръща на удара и му отсича ръката.
Извръщам поглед, макар че писъците на мъжа достигат до височинката, на която сме застанали.
— Скоро ще приключи, нашите ги превъзхождат — казва ми Сьорен, докато слиза от коня и ми помага да стъпя на земята.
— Стражите пазеха бежанците да не напускат лагера. Бяха натоварени да държат хиляди беззащитни хора в кошара, наистина бяха нещо като овчари. Никога не са си представяли, че някой ще ги атакува отвън.
Сьорен ме поглежда и навярно вижда притеснението ми, когато друг от нашите воини вкарва острието си в стомаха на пазач, което излиза от другата страна на тялото му.
— Не е нужно да гледаш — казва ми той. — Ще ти кажа, когато е готово.
Отначало смятам, че трябва да остана и да наблюдавам. В края на краищата аз наредих това да бъде направено и макар да не съм там долу, в разгара на боя, цялата пролята кръв е върху моите ръце. Най-малкото, което мога да направя, е да понеса да бъда свидетел на всичко това. Но както каза Сьорен, битката скоро ще приключи, а има да се свърши още много подготвителна работа.
— Благодаря ти — казвам на Сьорен и минавам от другата страна на коня и свалям пелерината. Приглаждам пурпурно червената си рокля, но не мога много да прикрия мръсотията и гънките по нея от ездата. Ще трябва да се примиря — каквато е, такава.
Сьорен ме поглежда и вдига вежди.
— Нямах представа, че отиваме на бал. Щеше да е по-практично да яздиш в панталони.
— Артемизия ми каза, че е важно какъв образ си създавам. Те трябва да ме последват, а е по-вероятно да тръгнат след някого, който изглежда като кралица, отколкото като мръсно улично коте.
Сьорен се засмива.
— Това нейните думи ли са?
— Права е — свивам рамене аз. — Те вече ме видяха като дете, което няма представа какво прави.
Очите му остават приковани в моите за миг, дори когато още един вопъл пронизва въздуха.
— Не зная дали това има нещо общо с роклята. Може би тя наистина те прави да изглеждаш по-царствена, но това няма да ги накара да те последват.
Стомахът ми се свива.
— А какво ще ги накара?
Той вдига рамене и отмества поглед от очите ми. Отново се обръща към лагера.
— Не е необходимо да изглеждаш като кралица — ти вече си кралица. Покажи им момичето, което беше достатъчно умно, за да се изплъзне под носа на императора, което е достатъчно храбро да заложи живота си, за да защити своя народ, което е достатъчно силно, за да стои на собствените си крака дори с цялата тежест на света върху плещите си. Ти си кралица, Тео, и те ще са луди да не те последват.
Той не ме гледа, докато говори, и съм му благодарна за това. Не вижда какво ми причиняват думите му, как карат топлината да плъзне по страните ми. След малко отивам до него и се изправям. Всички стражи лежат в пясъка, мъртви или обезоръжени, и е време да разбера дали Сьорен е прав.
Подслон
Докато двамата със Сьорен стигнем до входа към лагера, другите чакат. Херон и Артемизия стоят заедно сред телата на убитите стражи и все още държат окървавените си мечове. И Драгонсбейн е там, което ме изненадва. Мислех, че ще е на кораба и няма да се забърква в това, което определи като глупав план. Тя гледа към мен, докато приближаваме, и очите й леко се присвиват. Въпреки че яростта все още бушува в мен, щом се сетя как е предложила Водната мина на Етристо, се насилвам да й кимна в благодарност.
Отивам при Херон и Артемизия. За последно се видяхме само преди няколко часа, но нещо в мен иска да ги прегърна и двамата. Единствено кръвта по дрехите и кожата им ме задържа да не го направя.
— Справихте се много добре — поздравявам ги вместо прегръдка. — Какво стана на пристанището? Взехте ли достатъчно кораби?