Отплаване
Две хиляди души се съгласяват да воюват.
Петнайсетте кораба, които екипажът на Драгонсбейн отвлича от пристанището, едва побират хората, но успяваме да качим всички. Въпреки че са наблъскани в корабите, все пак си мисля, че имат повече пространство, отколкото в лагера. Флотата на Драгонсбейн също прие много от бежанците, които не могат или не искат да се бият, макар че не съм сигурна какво възнамерява тя да прави с тях.
Може и да не вярвам много на Драгонсбейн, невинаги се доверявам на нейната лоялност или преценка, или мнение за другите, но ми се налага да приема, че ще се отнесе добре към тези хора, след като разочарова мнозина от тях първия път. Ние и двете искаме най-доброто за Астрея, независимо че често имаме разногласия.
Когато тръгваме по различни пътища, трудно е да не изпитваш угризение или тъга. Тя разочарова и мен по не толкова важни причини. Простими, ако тя някога ми даде възможност да й простя. Това обаче няма да е Драгонсбейн. Тя не иска прошка от никого. Не е поискала от майка ми, няма да поиска и от мен. Няма да помоли за прошка дори дъщеря си, но Арт си го знае добре и не очаква друго.
Стоим на кърмата на кораба и наблюдаваме как малката й флота изчезва в далечината. Тая някаква надежда, че ще завият и ще се присъединят към нас, но Артемизия изглежда примирена.
— Това го умее най-добре — казва тя след малко. — Затова е оцеляла толкова дълго, знае кога да избяга.
В тона на гласа й долавям нещо, което не бях забелязала допреди няколко седмици, когато не я познавах така добре като сега. Никога не е очаквала, че майка й ще остане, но през цялото време се с надявала.
— Съжалявам — казвам й.
Тя свива рамене, рязко и грубо, без обичайното й перчене. Толкова силно е стиснала челюсти, чак се изненадвам, че оттам могат да излязат думи.
— Само глупаците хабят време в желания и извинения — казва тя, но в думите й липсва обичайната жлъч.
Ние и двете сме глупачки тогава, мисля си аз, макар да не го изричам на глас. Това не е нещо, за което Арт иска да говори, а и не е необходимо. Така че не я притискам да споделя чувствата си, дори не се опитвам да я докосна, както навярно аз бих искала някой да направи, ако бях на нейно място. Тя не е нещото, от което има нужда. Има нужда някой да стои до нея и да се преструва, че не забелязва, когато сълзите й започват да капят. Затова правя точно това.
Тази нощ каютата ми е твърде тиха. Заех капитанската част от водещия кораб. Каютата е доста голяма, доколкото могат да бъдат каютите, има място за бюро, маса за хранене и легло, но след великолепната ми стая в Ста Криверо тя изглежда тясна и неудобна. Обзаведена е просто и минималистично, без стакриверийската претенциозност и украси, но точно това не ми липсва. Напротив, намирам успокоение в протритото дърво и износеното одеяло, в грубо издяланото бюро и твърдия стол с неравни крака. Чувствам помещението като уютен дом и откривам, че копнея не за лукс, а точно за това.
Тишината обаче освобождава място за твърде много мисли, за твърде много кошмари, разиграващи се под клепачите ми, преди да потъна в сън. Ами ако съм повела тези хора към сигурна смърт. Хиляди хора накрая може да умрат и ще е заради избора, който съм направила. Със същия успех бих могла да забия кама между ребрата им.
Някога си мислех, че ръцете на Сьорен са толкова изцапани с кръв, че никога няма да се изчистят, но сега и моите не са много по-чисти. Аз убих Ампелио и Колтания, а колко други са загубили живота си заради мен? Елпис, Хоа, ерцхерцогът, стражите в астрейския затвор, прислужницата, която Колтания беше наела и чието име дори не зная. Всички онези мъртви пазачи извън бежанския лагер.
Зная, че смъртта на всички тези хора беше неизбежна, но въпреки това чувството за вина ме изяжда отвътре. И ето ме, повела още хора, хиляди хора, в битка, която не зная дали можем да спечелим.
Глупаво е и е безотговорно, но е единственият път напред. Единственият път към дома.
На вратата ми се почуква, леко, сякаш питащо.
Благодарна съм за прекъсването, измъквам се от тясното си легло и навличам халата върху нощницата и завързвам колана около кръста си. Когато отварям, се изненадвам, че на вратата стои Сьорен. Не зная кого очаквах да бъде. Блейз? Той дели каюта с Артемизия, която обеща да го убие, ако той започне да губи контрол. Той няма да рискува да се отдалечи от нея дори за малко.
Замислям се за чувствата си. Дали изпитвам облекчение, че е Сьорен? А може част от мен да се е надявала да е Блейз? Не знам. Това, в което съм сигурна, е, че присъствието на Сьорен е като светкавица, която ме е улучила и ме изпълва с опасна топлина. Отварям по-широко вратата и му правя знак да влезе. Вратата се затваря след него с отчетливо щракване.