— Добре ли си? — пита ме той с нисък глас. — След Хоа и Колтания и всичко останало?
Прехапвам устни и се обръщам към него. В мислите ми витаят образите на безжизненото тяло на Хоа и очите на Колтания, впити в моите, докато поемаше последния си дъх. По-лесно е да мисля за Колтания, така че заравям Хоа в ума си и се концентрирам върху Колтания.
— Помниш ли какво ми каза, след като убих Ампелио? — питам го и присядам на ръба на леглото. Сьорен остава прав пред мен и се смръщва. Каквото и да е очаквал от мен да кажа, очевидно, не е това.
— Сигурно съм се опитвал да те успокоя и съм изглеждал пълен глупак — бавно казва той. Усмихвам се напрегнато.
— Да — съгласявам се. — Но по-късно, когато отново заговори за това, ти беше прав. Никога не е лесно да убиеш, дори когато не ти е за пръв път. Дори когато нямаш друг избор, дори когато е при самозащита. То оставя отпечатък върху теб.
— Ти направи каквото беше необходимо — Сьорен не сваля поглед от моя.
— Знам — отвръщам, гледайки надолу към ръцете си. Обмислям следващите си думи — разумно ли е да ги изкажа гласно, или да ги оставя заключени в мен. Не намирам отговор, но все пак накрая се насилвам да ги изрека.
— В онзи момент, когато забих камата в корема й, не мислех, че се защитавам. Мислех си какво ще стане с мен, ако се проваля. Мислех си за Хоа, за това, което й стори Колтания, как ми отне още един човек. Когато я убивах, не ме тласкаше само чувството за самозащита. Бях изпълнена с гняв. Бях изпълнена с мъст.
Грозно признание, направено тук, в тихата каюта, насред океана, но Сьорен не се отдръпва. Не отмества поглед от моя, спокоен и уверен, сякаш може да види през мен, да стигне до най-дълбоките ми помисли, онези, от които се срамувам. Онези, които се опитвам да скрия от всички, дори от Блейз. Сьорен вижда най-грозното в мен, малодушието, интригантството и манипулирането. Вижда всичко това и го разбира. Гледа на мен като на любимата си книга, всяка страница от която е препрочитал твърде много пъти. Онази, чиито тайни вече е разкрил, но не спира да се връща към нея за още.
Не съм сигурна дали в неговите очи съм Тора или Тео, или някакъв кървяща акварелна рисунка на двете ни заедно, но в този миг ние сме единствените хора на земята и не сме Тора и принца. Ние сме Тео и Сьорен и имам чувството, че той ме познава така добре, както аз познавам себе си.
Ставам и скъсявам разстоянието от няколко стъпки между нас. Той не отстъпва назад, но и не се приближава повече, макар дъхът му да спира. Не се опитва да ме докосне, ръцете му висят надолу. Няма да го направи, осъзнавам, защото му казах да запази чувствата си за себе си.
Така е по-лесно, по-разумно е да оставим нещата каквито са. Той е мой приятел и съветник и това е всичко, което може да бъде. Но застанала толкова близо до него, ми е трудно да си спомня защо е така. Трудно ми е да си спомня как Блейз, който е само няколко каюти по-нататък, ми казва, че ме обича. Трудно ми е да си спомня как императорът седи върху трона на майка ми, а до него е някогашната ми най-близка приятелка. Трудно ми е да си спомня за хилядите хора, съгласили се да ме последват в битка, хора, които виждат в Сьорен свой враг.
— Сьорен — едва промълвявам името му.
Очите му намират моите — те са в същия нюанс на синьото като очите на императора, но дори това напомняне сега е смътно, призрак, скрит далеч в съзнанието ми.
Предпазливо посягам да докосна бузата му. Трябва да се избръсне, наболата му брада драска дланта ми.
Сьорен изглежда така, сякаш иска нещо да ми каже, но каквото и да е, то пропада, когато се вдигам на пръсти и леко допирам устни към неговите. Това докосване премахва всички задръжки на Сьорен и след миг той ме целува. Едната му ръка е обгърнала лицето ми, докато другата обхваща кръста ми и ме придърпва към него. Целувката му е нежна, като онези, които си разменяхме в Астрея, докато се промъквахме през тунелите на двореца и се отправяхме на среднощни плавания, когато все още бяхме непознати един за друг, но вече не сме такива. Аз го познавам и той ме познава и най-тъмните кътчета на душите ни са съизмерими.
Целувката става по-дълбока. Сьорен има вкус на прясно изпечения хляб и вино с подправки, които имахме за вечеря. Целувката става гладна, поглъщаща, ненаситна, докато вече не съм сигурна кой дъх е неговият и кой — моят. Границите на телата ни се размиват и смесват, ръце, кожа, устни и зъби. Когато устата му оставя моята, искам да го дръпна обратно, но твърде бързо, вместо устните ми, той вече целува брадичката ми, бузата, раковината на ухото ми, а през тялото ми преминава огнена тръпка.