— Теодосия — шепне в ухото ми моето име като славословие. Вече не звучи така дълго, приляга ми идеално, както ръката му върху извивката на кръста ми, идеално, както устата му, сливаща се с моята, когато отново ме целува.
Не е нужно да моля Сьорен да остане с мен през нощта. Поканата виси във въздуха без думи и той я приема, събува ботушите си и пропълзява в леглото ми. Сгушваме се заедно под износеното одеяло, главата ми — върху гърдите му, ръцете му — около мен.
— Ако ме открият тук сутринта, ще има да приказват — казва той през прозявка.
— Знам — слушам биенето на сърцето му, спокойно и сигурно, в ритъм с моето.
Пръстите му чертаят шарки по гърба ми през тънкия плат на нощницата.
— В градината ми каза да не говоря за чувствата си, защото си уверена, че не са истински — казва бавно той.
— Сьорен… — но той ме прекъсва.
— Нека ти кажа само това, моля те — замълчава. — В Астрея ти беше Тора… Исках да те предпазя от баща ми… така и не успях да защитя майка ми. Исках да избягам с нея и да спася и двама ни. Ти беше права за това. Но онова, което чувствах тогава, е само сянка на чувствата, които изпитвам към теб, Тео.
Отварям уста, за да му кажа да замълчи, но думите умират в гърлото ми. Колкото и да са опасни, аз толкова много искам да ги чуя, че това почти ме пречупва.
— Не искам да те закрилям. Няма нужда да те закрилям. Има други за това, а и ти самата неведнъж си го правила вече. Не искам да бягам с теб. Искам да остана до теб и да се боря заедно с теб. Да се бия за нещо, което никога не съм си помислял, че ще поискам, но сега го искам. Аз съм по-силен с теб и по-смел и не искам никога да се връщам към онзи предишен живот. Обичам те и това няма нищо общо за кого си се представяла. Обичам те.
— И аз те обичам — отвръщам му нежно.
Когато дишането му отново е бавно и равномерно, не мога да не си помисля как Блейз ми каза същите тези две думи само преди няколко дни. Когато Блейз ги изрече, те бяха като балсам за рана, която още не беше причинил. Сьорен ги казва, сякаш разчупва оковите, които ни свързват, и се надява, че въпреки това ще остана с него.
Стратегия
Корабът, на който сме, се влачи след останалите във флотата. Въпреки че взехме разстоянието от Астрея до Ста Криверо за една седмица, сега ни отнема два пъти повече време да заобиколим към югоизточното крайбрежие на Астрея, където се намира Огнената мина, а и ние не правим особени усилия да бързаме. Двете седмици минават в суматоха от тренировки и изработване на стратегии, опитвайки се да превърнем нашите две хиляди бежанци в две хиляди войници. Оръжията и броните, които плячкосахме от един от стакриверийските кораби, задигнати от нас, съвсем не са достатъчни, но ще трябва да се справим, защото тази сутрин на хоризонта се появи брегът, силуетът на астрейските отвесни скали, назъбени срещу слънцето. Няма повече време за чакане, тренировки и планиране.
Макар да знам, че повече ще навредя, отколкото да помогна, ако се опитам физически да поведа армия, трудно е да не се чувствам като разглезена инфанта в детска люлка с меки възглавнички. Сигурно Сьорен се чувства още по-зле от мен, въпреки че никога не ми се оплаква през нощите, които прекарва в моята стая, където двамата се сгушваме заедно под завивките, забравяйки напълно за останалия свят. За него да се бие ще е твърде рисковано и потенциално смущаващо — тъй като си е каловаксиец, твърде лесно някой приятелски меч може да намери път към сърцето му. Въпреки това усещам разочарованието, което витае около него.
Опитва се да го компенсира, посвещавайки се напълно на изработване на стратегии. Тъй като е виждал мините от позицията на каловаксийски главнокомандващ, неговият принос е безценен. Дори моите Сенки, които са прекарали години в мините, са изненадани от детайлната илюстрация, която Сьорен скицира върху пергамента, поставен на бюрото ми.
— Оградил съм местата, където ще има пазачи — казва Сьорен. Отмествам поглед от мрачното му лице към картата. Има много повече кръгове, отколкото празни места. — Много са — признава той, когато никой от нас не проговаря.
— Много е меко казано — свива устни Артемизия.
— Няма да е лесно да се завземе мината, както беше с лагера — потвърждава Сьорен. — Въпреки това ние ще ги превъзхождаме по численост, а те няма да го очакват, което ни дава преимущество.
— Достатъчно ли ще е, за да неутрализира тяхното преимущество — умението им да се бият на суша плюс изобилието от средства, опит, сила и скъпоценни камъни, които да им помагат — пита Блейз.