— Може би — колебае се Сьорен. „Може би“ не е достатъчно добре, но е най-доброто, на което можем да се надяваме. Разтривам слепоочията си и се взирам в картата, сочейки брега.
— Значи, ние ще се приближим от тази посока? — Сьорен кимва. — Но ще има повече ефект, ако изпратим два от по-бързите кораби да заобиколят и да дойдат от тази посока — казва той, сочейки брега откъм далечната страна на Огнената мина. — По този начин ще атакуваме на два фронта и ще имат един канал по-малко да изпратят предупреждение до баща ми.
— Разполагаме ли с достатъчно мъже да го направим? — питам аз. — Като разделим силите си, няма ли да ги улесним да ни изловят от двете страни?
Сьорен се взира в картата, толкова е съсредоточен, че веждите му образуват права линия.
— Би трябвало да са достатъчно — казва той след малко. Би трябвало. Сигурно има причина, поради която Драгонсбейн не искаше да се присъедини и да се бие с нас — съществува риск, при това голям.
— Няма да имат никакви кораби, които да наблюдават югоизточното крайбрежие — добавя Сьорен. — Но по на север ще патрулират няколко кораба. Ние разполагаме с достатъчно кораби, за да се справим с тях, но вероятно ще загубим някои от нашите.
— Не можем да си позволим да губим кораби — намръщвам се аз. Една идея ме завладява и поглеждам към Херон.
— На какво разстояние може да се разпростре твоята невидимост? — той обмисля въпроса ми.
— Не мога да кажа, досега не съм опитвал да покрия повече от двама души.
— Можеш ли да покриеш цялата флота? — още докато изричам на глас молбата си, въпросът ми звучи безнадежден. Херон смръщва вежди.
— Не — отвръща бавно той. — Но може би ще мога да направя така, че да избледнеем достатъчно, за да е трудно да ни виждат, особено ако си поиграя с водните отражения. Но няма да е за дълго. Няма да е достатъчно дълго, за да преминем покрай тях незабелязано.
Артемизия накланя главата си настрани, тъмните й очи са замислени.
— Щом Херон може да направи флотата ни почти невидима, аз пък мога да накарам теченията да ни изтласкат по-бързо покрай каловаксийския патрул. Може да не успеем да се промъкнем незабелязано, преди той да изгуби способността си да ни направи невидими, но най-малкото ще можем да ги изненадаме достатъчно, за да намалим нашите загуби — тя прави пауза, а очите й проблясват към Блейз. — Или — продължава тя предпазливо — да разцепим корабите им, без да им дадем възможност да използват дори и едно оръдие.
Погледите на Блейз и Артемизия се срещат, очите му се разширяват, когато разбира какво има предвид тя. След малко кимва:
— Мога да направя това. Дървото идва от земята.
Изведнъж си спомням как Блейз накара дървото, от което беше направен корабът „Дим“, да се разтресе неравномерно, като неговото сърцебиене, как се изплаших, че може да се разпадне на трески. Артемизия е права — ако можем да използваме тази сила срещу каловаксийските кораби, ще успеем да нанесем значителен удар още преди да сме стъпили на брега. Но на стръмен бряг.
— Прекалено е опасно — намесвам се аз. — Не знаем какво ще ти причини използването на силата ти, да не говорим за нашите собствени кораби.
— Моята дарба е най-силната от тези, които имаме, Тео — отвръща той. Спомням си думите на Мина и си представям врящото гърне.
— Тя може да те убие. Ако се приближим до тях, като използваме дарбите на Арт и Херон, ще можем да потопим корабите им без магия. С оръдия. Без да поемаме такъв риск.
Артемизия се прокашля.
— Можем да го поемем — казва тя бавно. — Ще е по-лесно, макар че ще си има цена. Независимо какво преимущество спечелим, като се промъкнем покрай тях, въпреки това ще понесем загуби — воини, кораб дори. Не можем да си позволим загуби.
— И другото не можем да си позволим — отвръщам й аз. За момент никой не проговаря.
— Разбира се, че можем — казва Блейз, преди неохотно да обърне поглед към Сьорен. — Тъй като Арт ще бъде заета с друго, задължението се пада на теб, принкити. Ако започна да губя контрол и стана опасен за нашите кораби, ще ме убиеш. Ясно?
Сьорен поглежда към мен, после към Блейз.
— Ясно.
— Не — извиквам по-силно аз. — Прекалено е опасно. Ти може да умреш, Блейз.
Блейз стиска челюсти и свива рамене.
— Мога да ни осигуря преимущество, от което отчайващо се нуждаем.
Оглеждам другите, надявайки се, че още някой ще се възпротиви на този безумен план, но няма друго, освен тишина и приятели, които избягват погледа ми. На върха на езика ми е заповед, която знам, че мога да дам, като се позова на короната си — колкото и метафорично да звучи. Мога да му заповядам да не се намесва в това, да стои на безопасно място, но потискам порива си да използвам това средство. Някои избори не се правят от мен. Затова казвам: