— Ще изпратим гребна лодка, за да предаде на другите кораби плана ни. Какво следва, когато се доберем до брега?
— Ти си бил каловаксийски главнокомандващ — обръща се Херон към Сьорен. — Как ще реагират, когато атакуваме мината?
Сьорен изглежда малко объркан и изнервен при този въпрос.
— Никога не съм бил назначаван на военна служба в мините, но доколкото знам, те са обучавани по различен начин от останалите воини. На службата в мините обаче винаги се е гледало като на нещо обидно. Няма да са от най-добрите, така че и това е нещо.
— Щеше да е добре, ако нашата армия не беше съставена от бежанци с двуседмично обучение.
Сьорен няма как да го оспори. Поглежда ме.
— Можем да изчакаме. Ако изчакаме Ерик и вектурийците, ще имаме повече воини и шансовете ще се наклонят в наша полза.
— Изчакването обаче означава също, че ще се лишим от елемента на изненада — казвам аз. — Ако каловаксийският патрул забележи флотата ни да стои недалеч от брега, те ще ни атакуват.
Сьорен кимва в съгласие, преди да се обърне към Херон.
— Ти нали държиш връзка с Ерик чрез онова злато? Има ли някакви вести от него?
— Не и от последния път, за който ви информирах — поклаща глава Херон. — На път са от Тимори и да се надяваме, че до утре ще са тук, но може да им отнеме още ден-два, в зависимост от времето.
Има толкова много променливи обстоятелства, толкова много непредвидими последици, толкова много неща, които да се объркат. Взирам се в картата на Сьорен, сякаш там може да са скрити някакви тайни, които някак си да открия, но това е само карта, а на нея не са обозначени нашите преимущества.
— По кое време ще е най-добре да атакуваме? — питам Сьорен, който се смръщва.
— Нощното дежурство ще е от минимален брой хора — отговаря той. — Ще има малко будни пазачи, готови да се бият, но тъмнината ще навреди повече на нашите воини, отколкото на техните. Каловаксийците са тренирани да действат и на тъмно, те знаят как да използват тъмнината срещу враговете си. На зазоряване ще е най-добре за нас. Достатъчно светло, за да виждаме, а пазачите още няма да са се сменили. Ще са изморени и няма да са готови за битка. Разбира се, това ще ни даде само малко време, преди дневната смяна да застъпи, а те ще са отпочинали и в пълна готовност.
— А робите? Къде ще са те? — питам аз.
— Някои ще са в мините — отвръща Херон. — Нощната смяна е по-малобройна, но все пак я има. Останалите ще са тук, в отделенията за роби — той посочва една точка върху картата на Сьорен, точно до мините.
— Доверявам се на мнението ти относно това — кимвам към Сьорен. — Ще атакуваме на зазоряване.
Оглеждам всички.
— Сигурно е вече обяд, отивайте да се нахраните — казвам им. — Ще продължим с плана след обяда.
Всички стават от масата, столовете стържат по дървения под. Оставам седнала. Твърде много съм притеснена, за да сложа храна в стомаха си, а и не искам останалите на кораба да ме виждат такава — несигурна и уплашена.
— Блейз — извиквам му, когато другите се изнизват навън. — Остани за малко, моля те.
Той замръзва на прага и ме поглежда, преди да се върне обратно. Артемизия също се спира и ми кимва, преди да излезе от каютата и да затвори вратата, макар да съм сигурна, че ще чака отвън, за всеки случай. От тази мисъл ми се гади и се чувствам още по-зле, когато осъзнавам, че съм благодарна за нейното присъствие.
Никой от двама ни не започва да говори и между нас тегне тежко мълчание. Не сме разговаряли много, след като напуснахме Ста Криверо, и не съм сигурна кой кого избягва, нито пък дали е умишлено. Толкова много неща трябваше да се свършат, за да се подготвим за тази битка. Но докато си мисля това, се сещам, че намирах време за Сьорен, когато идваше в стаята ми всяка нощ, имах време да заспивам в обятията му. Чудя се дали Блейз знае за това. Сигурна съм, че го подозира.
— Не ми харесва този план — казвам и се прокашлям.
За малко остава тих.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — най-сетне ме пита той. — Да не мислиш, че ми е приятна идеята да си рискувам живота по този начин?
— Мисля, че ти е приятна идеята да бъдеш герой — думите сами напират навън, преди да успея да ги спра.
Блейз залита назад, сякаш съм му ударила плесница.