— Идеята не беше моя, Тео. Ти чу Артемизия и Херон, и Сьорен — всички смятат, че това е най-добрият ни шанс. И ти знаеш, че е така.
— Това не означава, че искам да го направиш — отвръщам му тихо.
В продължение на един болезнен и за двама ни момент той остава там.
— Вярваш ли, че Глейди ми е дала този дар?
— Мина каза…
— Аз не те питам какво ти е казала Мина или Сандрин, или Херон, или Арт. Питам теб дали го вярваш.
Прехапвам устни.
— Да — отвръщам след малко. — Вярвам, че Глейди те е благословила.
— Тогава ще е обида за нея да не използвам дара й — казва той с мрачна усмивка. — За това съм предопределен. Позволи ми да го направя.
— Ти нямаш нужда от моето разрешение, Блейз — поклащам глава. — Другите се съгласиха с теб. Те ме превъзхождат числено.
— Това е без значение — отвръща той. Изглежда, сякаш се бори със себе си за миг, преди да вземе ръцете ми в своите и лекичко да ги стисне. Кожата му гори, както винаги, но и аз стискам неговите ръце.
— Ако ме помолиш да не го правя, няма да го направя.
Това е жестоко предложение и част от мен го мрази, че го изрича, защото за мен няма правилен отговор. Нито мога да му дам благословията си, нито мога да го спра.
— Ти се познаваш — казвам вместо това и се насилвам да се усмихна. — Ако ти вярваш, че можеш да го направиш, тогава го вярвам и аз.
Призрак
Луната ни осигурява цялата светлина, от която се нуждаем, докато корабът ни се носи преди флотата. Те ще изчакат нашия сигнал дали е безопасно. На носа, рамо до рамо стоят Херон, Артемизия и Блейз, взиращи се в хоризонта, където патрулират три каловаксийски кораба. Сьорен и аз сме застанали по-назад, наблюдаваме и очакваме нещото, което може да бъде определено само като чудо.
Ръката на Сьорен е върху ефеса на меча му, очите му — насочени към Блейз. Не е необходимо да го питам дали наистина ще изпълни указанието на Блейз да го убие, ако загуби контрол — знам, че ще го направи без колебание, както със сигурност знам, че ще го спра, каквото и да ми струва.
Дори ако това застраши всички останали?, шепне в главата ми глас, но го пренебрегвам.
Всички на кораба, които нямат дежурство, се тълпят зад Сьорен и мен, за да наблюдават тримата отпред, и сякаш всички едновременно сме затаили дъх и чакаме момента, в който най-накрая ще издишаме. Пръв започва Херон, макар единственият знак за това да са раменете му, напрегнати заради усилието. Ефектът обаче е мигновен и се разпростира върху кораба и всички нас. Изпитах същото, както когато той използваше дарбата си върху мен, кожата ми започва да изтръпва, сякаш цялото ми тяло е заспало. Един бърз поглед назад ме уверява, че и другите го усещат — някои гледат надолу към телата си и в почуда, смутени, виждат как започват да избледняват пред очите им.
Удивлението обаче не е така силно, каквото беше, когато Херон ме направи невидима. Не е достатъчно силен да направи целия кораб невидим. Но заради дарбата му и естественото прикритие на нощта би трябвало да е невъзможно да ни видят.
Втора е Артемизия, а тя има усет за драматичност, която липсва на Херон. Тълпата зад мен ахва, когато тя вдига ръце и теченията се обръщат право напред. Нежна мъгла се носи от пръстите й, докато тя насочва нашия кораб към каловаксийските на хоризонта, при това по-бързо, отколкото съм в състояние да предположа, че е възможно. На лунната светлина всяко нейно движение е плавно, всяко помръдване на ръцете й, всяко трепване на китката е изпълнено така, сякаш тя е рожба на самия океан.
Цялото преживяване прилича малко на нейните боеве с меч.
От тълпата, насъбрана зад нея, се носи шепот на благоговение — корабът ни се носи през морето, тласкан от идеалното течение. Планът сработва — стига Артемизия да ни приближи достатъчно, преди да отслабне силата на Херон да ни държи невидими. Това е въпросът, теорията, която не можехме да изпробваме, преди да я пуснем в действие. До това се свежда всичко. Трябва да стигнем достатъчно близо, за да може Блейз да пусне в действие своята дарба.
Някаква мъничка, глупава част от мен се надява, че няма да се стигне дотам, че Херон няма да успее да задържи невидимостта на кораба и каловаксийците ще ни видят и ние ще сме принудени да водим битка, която да не е толкова магическа, само и само Блейз да не използва дарбата си. Само и само да не рискува живота си по този начин.
Молитвата ми остава нечута. Морските течения на Артемизия ни тласкат бързо към каловаксийските кораби, дарбата на Херон все още действа и настъпва моментът, в който Блейз пристъпва напред, а цялото му тяло се тресе. Той изважда от джоба си гривната с инкрустирани скъпоценни камъни и я стиска силно в юмрука си.