Едва сега осъзнавам, че зад цялата му показна самонадеяност по-рано всъщност се крие страх. Без да искам, правя стъпка към него, но Сьорен сграбчва ръката ми със свободната си длан.
— Това, което прави, е нещо смело — казва ми Сьорен, гласът му е нисък, а очите му са приковани в Блейз. — Не му го отнемай сега.
В гърлото ми засяда негодувание. Сьорен е прав. Въпреки че предпочитам да имам един страхлив, но жив Блейз вместо един смел, но мъртъв приятел, този избор не ми принадлежи. Така че правя единственото нещо, което мога: да наблюдавам.
Херон залита назад, останал без капка енергия, а Артемизия пуска ръце, за да го прихване и да го държи изправен. Магията и на двамата отслабва, но тя е ненужна вече. Каловаксийските кораби са толкова близо сега, че мога да различа очертанията на моряците, тичащи по палубите на своите кораби, да чуя паническите им викове. Твърде е късно, макар те да не го осъзнават. Но скоро ще го разберат.
Блейз се опира о перилата на кораба, тялото му е така напрегнато, сякаш ще се разкъса. Нашият кораб е толкова тих, че чувам дишането на всеки от тълпата зад мен, чувам всяка вълна, разбиваща се в корпуса, чувам всяко каловаксийско проклятие и команда, произнасяни в далечината.
Той вдига едната си ръка, насочва я към кораба в средата, точно срещу нас. Под тънкия плат на ризата му мускулите на гърба му са така изопнати, сякаш нещо се опитва да си пробие път през кожата му. Пукот разцепва въздуха като гръм, следва друг и още един, всеки по-силен от предишния. Секунди по-късно виждам как корпусът на каловаксийския кораб се пропуква, дървени дъски политат и падат във водата. Екипажът започва да крещи, докато разбитият на парчета кораб потъва, забива камбана. Сигнал за бойна тревога, осъзнавам, за да предупредят другите кораби за опасността.
Корабът отляво я чува пръв, опитват се да се притекат на помощ на потъващия, но Блейз е подготвен за това. Той вдига другата си ръка към тях. Мощта, която се процежда през него, е толкова силна, че му се налага да се облегне с цялата си тежест върху перилата на носа, за да се задържи прав. Дори през хора на разрушението го чувам как едва диша и пъшка от болка.
— Това е твърде много — казвам на Сьорен. — Няма да може повече.
Но още докато го казвам, вторият кораб се разбива като първия, разпръсквайки останки в мастиленочерното море.
Два кораба бяха потопени, без да сме дали нито една жертва — това е достатъчно. Но не и за Блейз. Знам го още преди да е насочил вниманието си към третия кораб. За разлика от по-благородните си побратими, третият кораб не прави опит да спасява другите два. Напротив, той отплава.
— Можем да ги пуснем — казвам на Сьорен, но той поклаща глава отрицателно и не сваля очи от Блейз.
— Вероятността да отидат за подкрепление и да се върнат е голяма. Не можем да си позволим подобен риск.
Блейз сигурно също го разбира. Той се извръща от разбитите кораби и насочва цялото си внимание върху бягащия.
Раменете му се разтрисат, докато си поема дълбок, треперещ дъх и вдига ръцете се отново. Надава животински рев, толкова силен, че може да разтвори небесата. Енергията, която приижда от ръцете му, не е просто лъч светлина, изстрелян от нас към тях. Това е торнадо, носещо се през въздуха без определена мишена — колкото безцелно, толкова и брутално.
Бягащият каловаксийски кораб е ударен най-лошо, от него не остава нищо друго, освен трески, и всичко става толкова бързо, че нямам време да примигна. Но и нашият кораб е засегнат. Хората зад мен пищят и изпопадат на палубата, прикриват си главите от падащите части на кораба, който започва да се троши.
— Блейз! — крещя, но викът ми се загубва в бъркотията. Парче от мачтата над главата ми се откършва и полетява към мен. Замръзвам на място, неспособна да помръдна, докато една ръка се обвива около кръста ми и ме изтръгва оттам.
— Откарай всички назад, към кърмата на кораба — казва ми Сьорен, докато изтегля меча си от ножницата.
Сграбчвам ръката му с меча.
— Не — думата се изтръгва от дълбините на тялото ми. — Той не осъзнава какво прави, ти не можеш…
— Тео, огледай се. Той ще избие всички ни — казва Сьорен, сочейки наоколо със свободната си ръка. — Той ме помоли за това и аз имам честта да го изпълня.
Преглъщам, сълзите парят в очите ми.
— Нека аз да го направя тогава — казвам с треперещ глас. — Дължа му го, Сьорен.
Очите на Сьорен проблясват към Блейз, после към мен. След секунда кимва и ми подава меча.
— Запомни — удари силно и истински, за да свърши бързо.