Кимвам. Едва когато се отвръща от мен и започва да подканва изплашените хора да отидат към кърмата на кораба, осъзнавам, че почти същото нещо ми каза, когато бях опряла камата в гърба му.
Стягам се и пристъпям към Блейз, който все още е легнал върху перилата на кораба, а тялото му се тресе, карайки мускулите му да се свиват и играят. Херон и Артемизия стоят от двете му страни, твърде изтощени от собствените си усилия, за да предприемат друго, освен да го викат по име, вперели погледи в него, но гласовете им се губят сред непреодолимия грохот на разрухата.
Мечът е по-дълъг от онези, с които съм се упражнявала с Артемизия, и върхът му се влачи до мен по палубата. Корабът се килва на една страна и аз залитам, подпирам се на меча като на бастун, за да се задържа изправена, но корабът се залюлява на другата страна. С всяка стъпка, която правя към Блейз, усещам тялото си сякаш се движи в плаващ пясък, но аз не откъсвам очи от него и продължавам да напредвам, крачка по крачка.
В далечината чувам Артемизия да крещи името ми, но тя сякаш е на хиляди мили от мен. Всичко е далеч от мен. Сякаш светът се състои само от Блейз и мен, и от меча в ръката ми.
Въздухът помежду ни пращи от светкавици. Пресягам се и докосвам рамото му, надявайки се въпреки всичко, че ще стане като последния път и моето докосване ще го освободи от магията на Глейди или каквото и да е това, което има власт над него. Но когато главата му се обръща към мен и очите му срещат моите, в тях няма нищо, останало от Блейз. Те ми напомнят повече на втренчените очи на Хоа, изцъклени и безжизнени, след като душата беше напуснала тялото й. Той ме гледа, но не ме вижда.
— Блейз — прошепвам името му.
Палубата започва да се пропуква под краката ми, парченца дърво се надигат, сякаш са обелки от плод. Сега е различно от онова, което се случи в Ста Криверо. Тогава беше останало достатъчно от него, за да го върна, но сега той е повече магия, отколкото човек, недосегаем, неспасяем. Преглъщам сълзите, заплашващи да потекат, и вдигам меча с треперещи ръце.
Сякаш стоя отново над Ампелио с върха на меча, опрян в гърба му. Убих го тогава, за да го избавя от още болки, за да спася себе си, да съхраня бунта жив. Кое е по-различното от сега?
Стискам силно очи, за да не се изплъзне някоя сълза. Знам какво трябва да направя — да прокарам острието през гърдите му, силно и истински, точно както каза Сьорен.
Поемам дълбоко дъх.
Хващам по-здраво ефеса на меча.
Втурвам се напред към него.
Мечът се извива и измъква от хватката ми, от силата му падам на земята. Трябва ми време да схвана какво става, но когато разбирам, времето сякаш тръгва по-бавно.
Артемизия с меча на Сьорен, стискайки острието, вместо ефеса. Пръстите й потъват в острия ръб, опръсквайки кованото желязо с червени ручейчета. Щурмува Блейз с гърлен вик, който едва чувам, а сърцето ми се свива на топка в гърдите ми. Вместо да го прободе, тя вдига над главата си тежкия ефес на меча и го стоварва върху главата на Блейз с последния й остатък от сила.
И двамата падат на земята и корабът застива неподвижен.
След като Блейз изпада в безсъзнание и опасността е овладяна, оценяваме щетите по кораба. За щастие, най-големите повреди са около мястото, където стоеше Блейз — горната палуба, мачтите и перилата. Има дупки под палубите, от които блика вода, но те са лесни за закърпване.
— Не може да стигнем далеч без платна — казва Артемизия, когато докладва за извършените ремонти. Аз самата не съм ги видяла. Откакто Херон и Сьорен докараха в каютата ми тялото на Блейз, все още в безсъзнание, не съм излизала навън вече три часа.
— Не е нужно да ходим далеч — напомням й, без да отмествам поглед от застиналото лице на Блейз. — Само на около миля сме от брега. Можем да акостираме там. А имаме и гребни лодки.
Артемизия кимва, погледът й се мести ту към Блейз, ту към мен отново.
— Изпратихме съобщение до останалите кораби и те ще ни срещнат там. Ще трябва да стъпим на сушата след час.
Тъй като не отговарям, тя продължава.
— Трябва да си починеш малко, Тео. Денят ще бъде дълъг — казва тя с изненадващо нежен глас. Въпреки това думите ме човъркат.
— Смяташ ли, че бих могла да заспя, докато Блейз е в такова състояние? — рязко отвръщам. — Той може никога да не се събуди, Арт, а… — гласът ми секва и си поемам дълбоко въздух, преди да направя усилие да продължа. — А ако не беше ти, нямаше да я има и тази вероятност.
Признанието излиза шепнешком, но то остава да витае тежко във въздуха между нас. Матракът поддава, когато тя сяда до мен.