— Мисля, че надценяваш много твоя прицел — казва тя.
Знам, че се опитва да облекчи момента, но аз едва схващам шегата.
— Откъде знаеше, че ако го удариш и той изпадне в безсъзнание, всичко ще спре? — питам я.
Артемизия въздъхва.
— Не знаех. Предположих, случайно, опасно предположение. Ако не беше подействало, щях да направя онова, за което ме помоли, и да го убия. Просто… Струваше си да опитам. Не исках… — гласът й прекъсва за миг. — Не исках да загубя още един човек.
— И аз — казвам аз. — Но това не ме спря да се опитам да го убия, когато се стигна до този момент.
Артемизия докосва рамото ми, което ме изненадва.
— Рискувахме живота на много хора, Тео — казва тя, гласът й е нетипично нежен. — Ти постави страната си над сърцето си и това не е нещо, от което да се срамуваш. Блейз би го разбрал.
Кимвам в съгласие, макар думите й ме бодат като треска под кожата.
Да, Блейз би го разбрал. Но той никога нямаше да направи подобен избор, ако ролите ни бяха разменени.
Блейз отваря очи след известно време и в този момент цялото напрежение, обвило сърцето ми, се развива като макара. Той премигва няколко пъти и тъмнокафявите му очи се фокусират върху мен.
— Тео — името ми излиза като молитва от неговите уста. Виждам как спомените нахлуват в него. Той сигурно си спомня всичко. Когато изгуби контрол в Ста Криверо, каза, че е виждал всичко, въпреки че се е чувствал така, сякаш е извън своето тяло.
— Наред ли е всичко? — пита най-накрая той.
— Нямаше жертви — отвръщам и раменете му се отпускат от облекчение. — Повредите по кораба бяха лесно отстранени. Всеки момент ще започнем товаренето на лодките, за да се отправим към брега.
Той кимва и прави усилие да се изправи. Изчаквам да ме попита какво се е случило, как така е още жив. Ако си спомня всичко, преди да изгуби съзнание, със сигурност ме помни с меча в ръка. Виждам този спомен, отразен в очите му, в несигурния начин, по който ме гледа. Виждам въпроса, застанал на устните му, преди да реши, че не иска да знае отговора.
Вместо това разтърсва главата си, сякаш се опитва да я проясни.
— Има ли новини от другите кораби, които очакваме? От вектурийците и гораките? — пита той и така променя темата към по-лесни, практически неща.
— Не — отвръщам, — но ще дойдат. Дори да закъснеят, имаме достатъчно воини, за да издържим, докато пристигнат.
Той замълчава за секунда, а после ме пита:
— Защо му имаш доверие? — въпросът ме сварва неподготвена, но е ясно, че си го е задавал напоследък. — Вожда Капил, разбирам. Направила си му услуга и той се отплаща. Но Ерик? Какво иска той? Ти дори не го познаваш, нали?
— Той иска същото, каквото и ние — отвръщам. — Същото нещо, което смятаме, че искат и бежанците. Да възстановим страните си. Да създадем дом и да защитим хората, които обичаме. И да отмъстим, разбира се — гърдите ми се стягат при мисълта за Хоа. Ерик още не знае. Херон предложи да му съобщим новината чрез златния къс, но аз му казах да не го прави. Някои неща трябва да се съобщят лично.
Блейз се засмива, но в смеха му няма много настроение. Той потръпва, сякаш си е ударил главата.
— Да отмъстим — повтаря като ехо думите ми, докато се обляга върху таблата на тясното си легло. — Не звучи точно като най-благородната мотивация, нали? — думите му ме пробождат.
— Благородството на мотивациите няма значение, важна е силата им, а няма по-силна мотивация от отмъщението — той ме гледа продължително.
— Това ми звучи като каловаксийски подход към нещата — казва накрая той. И ето го жилото на обвинението. Блейз беше готов да умре, беше приел Артемизия или Сьорен да го пронижат с меч и да сложат край на живота му, защото те са такива, каквито са. Но не е имало очаквания към мен да го направя. Вдигам рамене и поглеждам встрани.
— Навярно е така — отвръщам тихо. — Може би затова Ерик, Сьорен и аз се разбираме така добре. И тримата сме отгледани от императора, макар и по различни начини. Това не е възпитание, което бих пожелала на когото и да е, но не мисля, че можеш да наречеш някой от нас слаб.
Това не е извинение, но след онова, което ми каза Артемизия, не мога да се насиля да се извинявам.
— Помолих те да не поемаш този риск, Блейз — продължавам, но нямам сили да срещна погледа му. — Ти настоя. Ти, Артемизия, Херон и Сьорен. Сметна, че си заслужава и навярно още мислиш така. Но ти почти уби всички ни и аз щях да направя каквото трябваше да направя, за да се спасим.
— Имах причина да помоля Сьорен да го направи — казва той с нисък и твърд глас. — Душата му е вече черна, убивал е и преди…