— Както и аз — прекъсвам го, което го стряска.
— Не е същото. Ампелио…
— Абсолютно същото е — казвам, а гласът ми става по-силен. — Аз убих Ампелио, за да спася себе си, за да спася бунта. Същото беше заложено на карта и този път, дори още повече. Стотици хора щяха да загубят живота си, ако бях изчакала още няколко минути. Опитах се да те върна, както предния път, но ти си беше отишъл и не можех да чакам повече. Така че направих онова, което трябваше да направя, и ако продължаваш да настояваш да подлагаш себе си и другите на риск, ще го направя отново.
Известно време мълчи и гледа надолу към ръцете си.
— Страхуваш ли се от мен, Тео? — гласът му е толкова тих, че едва го чувам дори в притихналата каюта.
Понечвам да отрека, но бързо се отказвам.
— Да — отвръщам честно, — страхувам се от теб.
Изглежда наранен, но не и изненадан.
— Съжалявам. Това е последното нещо, което искам.
— Знам — нещо в мен ме кара да се пресегна и да взема ръката му, но надделява другото. Опитвам се да измисля извинение защо е така, но истината е, че не искам да го докосвам. Не искам да усещам горещата му кожа, да се взирам в очите му и да го виждам какъвто беше по-рано, нищо друго, освен едно празно лице с ужасяваща мощ. Непознат със силата да убива. Плаша се от него и не зная как да не се страхувам.
— Моля те да не влизаш в битката утре — казвам му аз.
Цялото му тяло се наежва, но не ме поглежда.
— Ти видя силата ми, Тео. Само си представи какво мога да направя на онова бойно поле. Боговете са ме сътворили като оръжие и ти трябва да ме използваш като оръжие.
Поклащам глава в несъгласие.
— Ще нараниш твърде много невинни хора по време на битката.
Когато Блейз проговаря, думите му излизат през стиснати зъби.
— Боговете няма да позволят това.
— Може и да съм вярвала в това преди днешния ден. След като си върнем Огнената мина, ще завземем и Земната мина и ще се помолим на всички богове да има някой, който да знае как да постъпим, как да ти помогнем, как да те обучим да използваш дарбата си, без да нараняваш себе си или другиго.
— Ти си моята кралица, Тео — тихо казва той. — Ти можеш да ми заповядаш да не го правя.
— Знам. Но нямам намерение да ти заповядвам. Само те моля и вярвам, че ще вземеш правилното решение.
Той се взира дълго в мен, изражението му е неразгадаемо, преди да кимне рязко. Когато го оставям сам в каютата и затварям вратата след себе си, въздъхвам дълбоко и с облекчение.
Готови
Лодки ни стоварват на бреговете на Астрея, у дома.
Въпреки че е била управлявана от враговете през по-голямата част от живота ми, сърцето ми ликува да я видя отново. Скалистите брегове, безкрайните зелени хълмове отвъд, избледняващото нощно небе над нас — всичко това е част от мен, по-дълбоко от костите, мускулите или кръвта. Астрея е част от мен и аз съм част от нея.
Изминаваме разстоянието от кораба до брега дузина пъти, за да прекараме всички воини, ако наистина могат да бъдат наречени така. Въпреки че Сьорен и Артемизия твърдят, че са тренирали здраво през последните две седмици, те все пак са обикновени хора — пекари, учители, грънчари и какво ли още не. Някои са достатъчно възрастни да имат внучета, други пък са направо деца на по четиринайсет години. Поне ще живеят в различен свят, по-справедлив свят. Всички те пожелаха да се бият, упражняваха се упорито и са готови да влязат в тази битка, съзнавайки много добре, че може да не оцелеят.
По ръцете ми ще има още кръв, след като приключим с това, без значение как ще завърши. Аз ще съм ги убила, като съм ги изпратила в тази битка.
— Как го направи? — питам Сьорен там, където сме седнали върху купчина големи камъни, наблюдавайки как воините се строяват. Той ми хвърля поглед под смръщени вежди и аз пояснявам.
— Когато предвождаше батальони, си знаел, че не всички ще оцелеят дори когато си ги повеждал в битка, за която си бил сигурен, че ще спечелиш. Знаел си, че все пак ще има пострадали. И въпреки това си ги пращал в бой. Как?
Той обмисля въпроса ми известно време, погледът му е непоколебим, докато оглежда събиращите се войски. Изражението му е неразгадаемо, издялано от камък. Имаше време, когато смятах, че той е само това — твърда черупка без емоции, но сега го познавам по-добре. Знам, че изражението му само по себе си е броня, която надява всеки път, когато се чувства уязвим.
— Предполагам, че никога не съм се чувствал техен водач, дори когато заповедите идваха от мен. Моите хора и аз бяхме един отбор и аз ги уважавах достатъчно, за да вярвам, че те знаят какви са рисковете и са направили своя избор. Уважавах този избор.