Правя кратка пауза, преди да продължа.
— Днес ще започнем нашия триумф над каловаксийците. Днес ще им заявим, че сме били потъпквани прекалено дълго, че са ни отнели твърде много, че са разрушили безброй съдби. Днес ще заявим всичко това и ще поставим началото на нашето отмъщение.
Одобрителни възгласи се понасят сред тълпата и аз се изправям още повече.
— Днес ще им покажем от какво сме направени. За Астрея — извиквам аз. — И за Гораки, за Йокси, за Манадол, Тиава, Раджинка и Кота. Ще се вдигнем заедно и ще покажем на каловаксийците колко са грешили някога, смятайки ни за слаби.
Този път възгласите са толкова силни, че са направо оглушителни.
Берсерки
Битката започва, когато слънцето прокървява над хоризонта. Викове на изненада, камбани за тревога, метал, дрънчащ в метал, писъци от болка. Между планините, ограждащи лагера, се носи скот, десеторно усилван от стръмните скали, откъдето наблюдавам, Сьорен и Блейз стоят от двете ми страни. Не можем да се приближим твърде много, но развоят на битката може да се промени всеки момент и трябва да сме достатъчно близо, за да можем да променим стратегията си и да изпращаме съобщения до Артемизия и Херон. Достатъчно близо, за да заповядаме отстъпление, ако е необходимо.
Не се изкачваме прекалено нависоко — никой от нас не е облечен подходящо за планинско катерене. Аз съм отново в червената си рокля — най-царствената, която имам, а Блейз и Сьорен са в тежки брони, за да се включат в битката, ако трябва. Не мога да си представя, че това ще се случи, но на никой от двамата не му харесва да стои отстрани. Дори аз трябва да призная, че е трудно само да наблюдаваш, без да правиш нищо. Ние имаме повече воини от тях, много повече, отколкото те са подготвени да отблъснат, освен това в мъглявата утринна светлина каловаксийците са изненадани. По едно време ние започваме да надделяваме, неукрепналата ни армия взима надмощие над тренираните воини, настъпвайки към мината и лагера до нея, но този момент отминава, когато слънцето се издига над хоризонта. Сьорен беше прав: каловаксийците са достатъчно тренирани, за да компенсират численото ни надмощие. Те се бият с прецизност и сила, каквито нашите воини не притежават. Това, което Сьорен не е допускал обаче, е енергията на нашите воини — яростта и отчаянието, с които е изпълнено всяко тяхно движение, и това ги прави по-силни и по-ожесточени от всякога.
— Бият се на живот и смърт — казва Сьорен от дясната ми страна, в гласа му има чувство на страхопочитание.
— Бият се така, сякаш не ги интересува дали ще оцелеят — поправя го Блейз от другата ми страна.
Всеки път, когато някой от нашите пада, нещо в мен се преобръща. Първите няколко пъти, когато това се случва, отправям молитва към боговете, но скоро падналите са толкова много — твърде много кръв, твърде много тела. Скоро е трудно да се каже кой с кого се бие. Ние обаче напредваме, битката напредва все повече към мината и помещенията за роби до нея, които са обградени с врати от ковано желязо, в техния периметър са разположени казармите на охраната. От нашата удобна позиция не се виждат много от помещенията за роби, само плоски тенекиени покриви и виещи се тънки спирали пушек.
— Целта им ще бъде да защитят най-важните активи — мината и робите — казва Сьорен, докато планираме атаката. — Те знаят, че ние сме тук, за да ги освободим. Дават си сметка, че когато го постигнем, битката ще е загубена.
Той е прав. Каловаксийците са разположени по периметъра на мината и помещенията за роби, яростно защитавайки позициите си, дори това да означава, че ще загубят казармите си. Когато нашата армия затяга обръча около тях, няколко каловаксийски воини изчезват в някаква сграда, която първоначално не бях забелязала. Малка и схлупена, тя е отделно от помещенията за роби, почти скрита зад мината. Оградата около нея е с шипове отгоре, а металът има странни отблясъци на слънчевата светлина — ярки червено-оранжеви. Погледът на Сьорен проследява моя.
— Желязо, премесено с натрошени Огнени скъпоценни камъни — преглъща той. — Това е ново откритие. Никога не съм го виждал да се прилага в такива големи количества. Невероятно скъпо е да се направи. Каквото и да пазят там, трябва да е много ценно.
— Когото и да пазят — поправя го Блейз, кимвайки към входа на сградата, през чиито порти се появяват пазачите, но този път не са сами. Десетина астрейци се препъват зад тях, с вериги около глезените, които ги свързват заедно и правят стъпките им бавни и къси. Те се свиват от слънчевата светлина, която ги удря, и вдигат ръце да се предпазят от лъчите.