Този първи изстрел разчупва магията и във въздуха политат още стрели, някои пропускат, други намират своите мишени. Берсерките падат един след друг, скъпоценните камъни се изтъркулват от отслабналите им хватки и се търкулват безобидно на земята. Докато умират, се опитвам да ги преброя, а сърцето ми замира с всеки един. Всички умират умиротворено, но накрая остава един берсерк — малко момиче, което едва ли е на повече от осем годинки. То провлачва стъпки, сякаш е забравило да ходи, и макар да съм твърде далеч, за да го твърдя със сигурност, струва ми се, че плаче.
Стрелите секват, но тя не спира. Прави стъпка, после още една, прекосява полето между двете армии, една толкова мъничка фигурка, че почти цялата се изгубва.
Дори Блейз е притихнал, но знам, че всички сме в очакване да прелети стрелата и да намери своята мишена, в очакване някой да сложи край на това, да я избави от страданието й.
Никой не го прави. Никой не може да го направи.
Момичето достига нашата фронтова линия и спира малко преди нея. Изправена пред хилядите въоръжени воини, тя изглежда още по-малка. Твърде малка, за да нарани когото и да било. Моите войски се оттеглят колкото се може по-бързо, но мнозина не успяват.
Нещо заискрява. Тя заискрява. В един момент тя е там, плачещо, уплашено момиченце, в следващия тя се превръща в кълбо от пламъци, поглъщащи всичко на десетки метри около нея. Докато горят, те пищят, но тя пищи най-силно от всички.
Залитам назад и ми е нужна цялата ми воля, за да не отвърна очи, да не загърбя ужасяващата гледка, преди да е свършило, и някак успявам. Продължавам да гледам, дори когато чувствам, че това ще ме убие.
Огънят угасва така бързо, както и започна, и онова, което остава след него, е петнайсетметров кръг от овъглена трева и близо трийсет обгорени трупа, включително и един, много по-дребен.
Усещам, че ще повърна. Вдигам ръката си към устата и дишам през носа си, докато преобръщащият ми стомах се успокои.
— Можеше и да е по-лошо — казва тихо Сьорен. — Можеше да бъде далеч по-зле.
Знам, че е прав, но едва се сдържам да не го зашлевя.
Ерик ми разказа за берсерките, каза ми какво се случва, в какво са превърнати, но никакви думи не биха ме подготвили за действителността, за дивата природа на хората, които плачеха, докато вървят към смъртта си.
Моята армия е също толкова ужасена като мен и реагира бавно. Каловаксийците обаче не са. Те използват нашата колебливост, за да настъпят, като си връщат извоюваната с толкова усилия територия, преди армията ми да се окопити.
Но когато отново ги отблъскват, те са по-озлобени повече от всякога.
Битка
Битката бушува часове наред, но вече няма берсерки и поне за това съм благодарна. Знам, че ще мине много време, преди отново да потъна в сън, без да виждам в кошмарите си плачещото момиче. Не само аз съм разтърсена от случилото се. Блейз не е казал и дума, макар да изглежда, че побеждаваме, въпреки всичко. Напредваме бавно, бием се за всеки сантиметър, но все пак напредваме.
До пладне достигаме помещенията на робите и няколко десетки воини се вмъкват вътре да освободят хората там. Още има каловаксийци — може би около двеста души, които се бият с всичко, което им е под ръка, но не си представям, че ще издържат дълго, особено след като робите, които искат да се бият, се включат в схватката. Колкото и да са упорити, каловаксийците знаят кога каузата е вече загубена.
— Дали да не тръгнем надолу? — питам, но Сьорен вдига ръка, а веждите му се събират в дълбока бръчка.
— Нещо не е наред — казва той, вторачен в битката, която все още вилнее, сякаш тя е загадка, която той не може да разреши. — Трябва да са се предали досега. Това е безсмислено — прави пауза, а лицето му пребледнява. — Освен ако знаят, че идва помощ.
— Това не е възможно, Сьорен. Най-близките войници са на дни път оттук. Не биха могли да пристигнат толкова бързо.
Бръчката му става още по-дълбока, докато очите му претърсват хоризонта, но всъщност Блейз посочва пръв на изток.
— Ето там — казва той с дрезгав шепот.
Проследявам с очи посоката, която той сочи, и стомахът ми се свива. Там, пълзяща като змия през планинските вериги, настъпва друга армия, облечена в каловаксийско червено.
— Не разбирам — казвам повече на себе си, отколкото на тях. Сьорен стиска челюсти.
— Крал Етристо е предупредил баща ми — казва той. — Това е единственото обяснение, за което се сещам. Той е навързал събитията, досетил се е накъде сме се отправили и е предупредил за намеренията ни. Докато ние сме се придвижвали насам, някой бърз кораб трябва да е стигнал до столицата за два пъти по-кратко време.