Стомахът ми сякаш потъва още повече от лошо предчувствие, докато се взирам в пристигащите войски. Изглеждат като безкрайна червена лента от войници, виеща се по пътя през планините.
— Колко мислиш, че са — питам Сьорен. Той ме поглежда, без да трепне.
— Твърде много.
Кимвам. Очаквах този отговор, но чувайки го, отново усещам, че ми прилошава.
— Ще трябва да отстъпим — казвам аз. — Освободихме робите, това е достатъчно. Все пак е победа. Нямаме друг избор. Ако останем, ще бъдем изклани.
Сьорен кимва в съгласие, но Блейз бързо се премества на другата страна на скалата и оглежда морето. Засенчва очите си срещу слънцето.
— Чакайте — извиква той. — От тази посока приближават кораби.
— Каловаксийски кораби? — питам с още по-голям страх, като се мъча да изглеждам спокойна. Ако ни заобикалят от всички страни, сме загубени. Не само ще сме загубили битката, ще сме загубили всичко.
— Не — отвръща Блейз след минута, която ми изглежда безкрайна. Гласът му се извисява. — Не, това са горакски флагове.
Ерик. Благодаря на всички богове и си напомням да попитам Ерик за боговете му, за да мога да благодаря и на тях.
— И… — извиква Блейз, взирайки се в друга посока. — Има още. Някои от корабите имат вектурийски флагове, Тео, а също… Мисля, че виждам и Драгонсбейн.
Коленете ми омекват и сигурно щях да се строполя на земята, ако Сьорен не ме подкрепя с ръка на рамото ми. Едва след време осъзнавам, че се смея. Обезумял, истеричен смях, но все пак смях.
— Достатъчни ли ще са? — питам Сьорен.
— Два бежански лагера ще ни дадат още четири хиляди, или приблизително толкова, плюс воините, които все още имаме, плюс робите, които току-що освободихме, плюс около двестате вектурийци, плюс екипажът на Драгонсбейн — казва той, пресмятайки числата наум. След малко кимва с глава. — Може и да стигнат.
— Все пак можем да отстъпим — казва Блейз. — После всички да се прегрупираме и да атакуваме друга мина.
— Това именно ще очаква императорът да направим — не се съгласявам с него. — Той ще очаква да побегнем от него, свикнал е хората да бягат от него. И ще се подсигури да не ни даде друга възможност да го притиснем така. Действаме сега или никога.
Блейз кимва навъсено.
— Ще съобщя на нашата армия какво се случва, ще им кажа да въоръжат освободените роби или да ги откарат на сигурно място колкото се може по-бързо.
Понечвам да му се противопоставя, но знам, че това е най-добрият избор. Аз самата не мога да отида, а ако Сьорен се появи, много е вероятно да бъде убит, преди нашите да разберат, че не е враг.
— Връщай се бързо — казвам му аз. Блейз се взира дълго и упорито в битката долу.
— Няма — отвръща ми той тихо и ясно, въпреки че не ме поглежда. Имам чувството, че думата му ехти в пространството между нас, но сигурно това е само във въображението ми. Няма. Няма. Няма. Изведнъж се сещам, че Блейз никога не ми е казвал това. Често не се е съгласявал с мен и е защитавал гледната си точка, докато успее да ме убеди, но никога не ми е отказвал така рязко.
— Блейз — пристъпям към него, — след онова, което току-що видяхме…
— След онова, което току-що видяхме, аз съм повече от всякога сигурен къде ми е мястото. — Казва го тихо, но в гласа му се таи решимост. — Ще стоя близо до Артемизия. Ако стане ясно, че губя контрол, вярвам, че тя ще направи правилния избор — дали да ме убие, или да ме остави да убия колкото се може повече от тях.
Пристъпям още по-близо до него, поставям дланите си от двете страни на лицето му и го карам да ме погледне.
— Блейз, не можеш да го направиш. Няма да го направиш. Аз ти заповядвам… Заповядвам ти да останеш тук. Аз съм твоята кралица и ти нареждам да останеш. — Изобщо не звуча като никаква кралица, осъзнавам, докато произнасям тези думи. По-скоро съм едно изплашено момиче, умоляващо момчето, когото обича, да не я оставя. Мразя това, но не мога да спра.
Блейз преглъща, очите му потъват в моите.
— Не — сякаш думата го убива, когато я произнася.
В очите ми парят сълзи и яростно мигам, за да ги прогоня. Той няма да ме види да плача за него.
— Няма никога да ти простя, ако направиш това — казвам ядосано.
Той отмества поглед от мен.
— Знам — отвръща нежно, гледайки Сьорен през рамото ми. — Знаеш какво да направиш, ако стане сигурно, че ще загубим… дори и да има и най-малкият признак за това.