Обръщането ми върху изтъркания матрак ожулва кожата ми и аз пъшкам, затваряйки плътно очи.
— Тео? — чувам уплашено гласче.
Помъчвам се да отворя отново очи и откривам, че Артемизия седи на земята до леглото ми и ме наблюдава със сериозни, разтревожени очи. Съдейки по тъмните кръгове под тях, мисля, че не е спала от дълго време. Опитвам се да седна, но това отприщя нова вълна от болки в тялото ми и аз отново лягам, като вдигам ръце да покрия лицето си.
Под пръстите кожата ми е гладка, но хлъзгава от пот. Не като кожата на Крес — обгорена и суха. Проверявам косата си, очаквайки да открия опърлени краища, но тя е същата, каквато винаги е била, с изключение на един кичур. Когато го вдигам пред очите си, виждам, че е чисто бял. Потръпвам.
Но съм жива, осъзнавам. Тази мисъл едновременно ме зашеметява и повдига духа ми. Жива съм, въпреки че не би трябвало. Жива съм, но не съм същата. Отварата може да не ме белязала така, както е направила с Крес, но ме е променила. Докато преди топлината се събираше по върховете на пръстите ми и се разпространяваше бавно, сега я усещам навсякъде — постоянна мъждукаща топлина, която тече във вените ми. Но вече не ме плаши. След като изпих Енкатрио, не мога да си представя, че нещо отново наистина ще ме изплаши.
— От колко време спя? — питам я, но гласът ми е дрезгав, а гърлото ме присвива при всяка дума.
— Два дена — отвръща Артемизия. — Каловаксийците се оттеглиха. Императрицата им ни връчи парче хартия, на което пише, че сега ние притежаваме мината, но не мисля, че това има някаква тежест.
— Няма — съгласявам се с нея, но съм изненадана, че все пак Крес е спазила обещанието си. Сигурно си мисли, че съм мъртва. — А Сьорен?
Чувам я как преглъща.
— Отведоха го, щом си тръгнаха, казаха, че бил каловаксийски предател и им принадлежал. Ерик се опита да ги спре… Също и Херон, и Блейз… но Сьорен се съгласи да тръгне с тях, за да не пострадат и други. Вие и двамата сте благородни идиоти — казва тя, но безпогрешно разпознавам обичта в гласа й.
— А Блейз? Той отиде да се бие. Той… — Гласът ми секва, невъзможно ми е да довърша въпроса.
— Жив е — казва Артемизия. — Навърташе се наоколо, но после реши, че няма да искаш да го видиш.
Не съм сигурна дали греши. Спорът ни още ехти в ума ми, виждам го как тръгва, независимо от това колко го умолявах да остане. Но аз съм жива и тези два факта са сякаш чудо, така че как бих могла да съм сърдита?
— Ти ме спаси — казвам й, спомняйки си как тя използва Водната си дарба върху мен. Иначе отровата щеше да ме убие или да ме обезобрази като Крес, или нещо друго.
— Ти спаси всички ни — отвръща тя и свива рамене. — Това беше най-малкото, което да сторя. Как се чувстваш?
Тя задава въпроса така, сякаш не иска да узнае отговора. Защото не пита за болката ми — нея ясно разпознава в потръпванията ми, чува я в стоновете ми. Пита ме за нещо по-дълбоко.
— Почти същата — отвръщам, не съм сигурна как да обясня, че се чувствам различно.
Артемизия докосва бузата ми.
— Кожата ти все още е гореща. Първоначално си помислихме, че имаш треска, но Херон не можа да те излекува. Той каза, че е нещо друго.
Преглъщам и се взирам по-усилно в дланта си. Видях какви способности има Крес. Ако ще се изправям срещу нея, не мога да си позволя повече да се страхувам. Извиквам огъня, представям си го как пламва, но усещам, че нещо не е наред. Усещам огъня в себе си, но той е заровен някъде дълбоко. Налага се да го изровя, да се боря за него, но най-накрая, след известни усилия, в ръката ми се появява малко пламъче.
Артемизия дори не отскача, само се взира в огъня с някакъв вид смътно любопитство.
— Различно е отпреди — казва тя. — Ти можеш да го контролираш.
— Да — съгласявам се и се смръщвам. — Но не е както си го представях. По-слаб е.
— Е, няма да ти се налага да го криеш повече. Кралица, която е пожертвала живота си за своя народ и да се въздигне още по-силна, като… — Тя млъква, неспособна да измисли правилния термин.
— Като Фирен — веднага се сещам за думата. Тя изглежда объркана и й обяснявам. — Птица от горакската митология. Хоа ми каза за нея. Тя непрекъснато се превръща от пепел в дим и от дим в пламък, и отново в пепел.
Мисълта за Хоа отново ми причинява силна мъка.
— Как е Ерик?
Преди Артемизия да успее да ми отговори, палатката се разтваря и вътре се вмъква Драгонсбейн. Когато ме вижда, всъщност ми се усмихва, но в усмивката й отново има нещо диво и неопитомено, нещо, което не помня в усмивката на майка ми. Прилича на усмивката на Арт.