Аз съм на кораба „Дим“, спомням си, който се е отправил към руините на Енгълмар, за да си възвърна Астрея. В каютата съм, в безопасност и сама, докато Сьорен е в бригантината, окован във вериги.
Затварям очи и отпускам глава в ръцете си, ала веднага в съзнанието ми изплува лицето на Крес — розовите й бузи, трапчинките и големите й сиви очи, такава, каквато я видях при първата ни среща. Сърцето ми се свива при мисълта какво момиче беше тя, какво момиче бях аз, залепило се за нея, защото тя беше моето спасение от кошмарите в живота ми. Доста бързо този образ на Крес се сменя с друг, от последния път, когато я видях — омразата в студените й сиви очи и гърлото й с овъглена, свличаща се кожа.
Не би трябвало да е оцеляла след отровата. Ако не я бях видяла със собствените си очи, навярно нямаше да повярвам. Част от мен изпитва облекчение, че е оцеляла, но в същото време никога няма да забравя как ме гледаше, когато се закле да срине до основи Астрея, как заяви, че ще поиска от императора главата ми, след като той ме екзекутира.
Строполясвам се по гръб, главата ми тупва глухо върху тънката възглавница. Цялото тяло ме боли от изтощение, но в ума ми е трескава вихрушка, която не дава признаци да утихне. Все пак стискам очи и се мъча да прогоня всички мисли за Крес, но тя се промъква тихомълком с призрачното си присъствие.
Стаята е прекалено тиха — толкова тиха, че придобива свой собствен звук. Чувам го, защото дъхът на моите Сенки отсъства, незабележимите им движения, когато не ги свърта на едно място, техните шепоти. Тази тишина е от онези — оглушителните. Обръщам се на една страна, после на друга. Потрепервам и издърпвам юргана, за да се завия, но усещам огнения допир на Крес и изритвам завивката, която се свлича на купчинка върху пода.
Сънят няма скоро да дойде. Изтъркулвам се от леглото и откривам дебелата вълнена пелерина, която Драгонсбейн остави в каютата ми. Навличам я върху нощницата си. Тя ме поглъща цялата, чак до глезените, удобна и безформена. Платът е протрит, толкова пъти е кърпена, че се съмнявам дали е останало нещо от оригиналната пелерина, но въпреки това я предпочитам пред изтънчените копринени рокли, които императорът ме караше да нося.
Както винаги, мисълта за императора възпламенява яростта дълбоко в мен, която се разгаря още по-ярко, докато ме изгори и превърне кръвта ми в лава. Чувството, което усещам, ме плаши, макар и да му се наслаждавам. Веднъж Блейз ми обеща, че аз ще запаля огъня, който ще изпепели тялото на императора, и не вярвам пламъците на гнева в мен да изтлеят, докато наистина не го направя.
Безопасност
Коридорите на „Дим“ са опустели и тихи, жива душа не се вижда. Чуват се само леки стъпки, идващи отгоре, и приглушеният грохот на вълните, разбиващи се в корпуса на кораба. Минавам през един коридор, после през друг, търсейки изход към палубата, преди да осъзная колко безнадеждно съм се изгубила. Въпреки че по-рано вечерта Драгонсбейн ме разведе из кораба и тогава ми се стори, че придобивам доста добра представа за разположението, но в този час всичко ми изглеждаше като съвсем различно място. Хвърлям поглед през рамо, в очакване да зърна някоя от моите Сенки, но след това осъзнавам, че те не са тук. Никоя от тях.
В продължение на десет години присъствието на другите беше неизменна тежест върху раменете ми, която ме задушаваше. Копнеех за деня, в който ще я отхвърля и ще бъда сама. Сега обаче част от мен усеща липсата на тази постоянна компания. Поне щяха да ми спестят лутането и губенето.
Най-накрая, след още няколко завоя откривам стълбище, което води нагоре към палубата. Стъпалата са разнебитени и кънтящи и затова ги изкачвам бавно, ужасена от мисълта, че някой ще ме чуе и ще ме последва. Трябва да си напомням, че не се промъквам никъде, че съм свободна да се скитам, където пожелая.
Бутам вратата да се отвори, морският въздух се удря в лицето ми и разпилява косите ми във всички посоки. С едната си ръка ги приглаждам назад, за да не влизат в очите ми, а с другата се загръщам с пелерината. Не си давах сметка колко е застоял въздухът под палубата, преди да вдишам в дробовете си свежестта на морския.
Тук горе на вахта са няколко души от екипажа, само най-необходимите, за да гарантират, че „Дим“ няма да се отклони от курса или да потъне посред нощ. Всички са с толкова замъглени погледи и така съсредоточени в задачите си, че едва вдигат очи към мен, докато минавам покрай тях.
Нощта е студена, особено с бурните пориви на вятъра, който духа в морето. Кръстосвам ръце пред гърдите си, докато се изкачвам към носа на кораба.