И двамата мъже млъкват и почти очаквам крал Етристо да скочи от стола си с немощните си кости и цялата си хилавост и да нападне канцлера, но вместо това след малко той се разсмива — висок, пълен с хрипове звук. Канцлерът се присъединява и аз също се насилвам да се засмея, макар да не съм сигурна какво толкова е смешно.
— Този има такова чувство за хумор — обръща се към мен крал Етристо — и чар, че почти половината хора в страната му гласуваха, за да го изберат.
Ударът е очевиден, но канцлерът продължава да се усмихва, сякаш всички в страната са вперили поглед в него.
— Моят дом е ваш дом, Марзен, можете да сте сигурен в това — казва крал Етристо, като се пресяга да се здрависа с канцлера. — Ще изпратя някого да ви обясни как се пуска ваната. Знам, че това е непознато явление в Ориана.
— Аз пък се вълнувам от перспективата да опитам стакриверийското вино, за което съм слушал толкова много — отвръща Марзен, следвайки тона на краля. — Вярно ли е, че може да се използва и за почистване на килими? Направо е великолепно да имаш един продукт с толкова много приложения!
Двамата мъже отново се разсмиват, стискат си ръцете, въпреки че кокалчетата на пръстите им побеляват от силата на ръкостискането. Щом Марзен изчезва в двореца, се облягам на Сьорен.
— Да не би да съм заспала в някакъв момент и да съм изпуснала частта, в която си мерят…
— Виждате ли, скъпа моя — прекъсва ме кралят, като ме придърпва обратно към себе си, — намерил съм ви добри потенциални кандидати. Какво мислите засега?
Обмислям внимателно думите си, преди да отговоря.
— Всички са чудесни — казвам с усмивка. — Поласкана съм, че са напуснали домовете си, за да дойдат и да се срещнат с мен.
— Ще опознаеш някои от тях по-добре на пиршеството тази вечер.
Без да изчака моя отговор, той помахва с ръка и група прислужници се втурват да го вдигнат от стола му и да го преместят в транспортно средство, подобно на онова, което използва при първата ни среща в пустинята. Вкарват го вътре и насъбралите се стакриверийци го последват.
— Е? — пита Сьорен, докато ставаме и ние. Мисля, че изражението ми успява да каже всичко много по-добре от каквито и да е думи, защото Сьорен едва сподавя смеха си. Гледа ме продължително.
— Колкото и много да ми се иска да се прибера в стаята си и да се опитам да приспя това адско главоболие, виждам, че ти имаш други планове.
— Надявах се да посетя бежанския лагер — признавам аз. — Но крал Етристо ми отказа. Заяви, че не било място за момиче като мен.
— Нещо ми подсказва, че това не е било достатъчно да те разубеди — казва Сьорен. Усмихвам му се.
— Кажи на другите. Тръгваме след час.
Измъкване
Мариал изобщо не се изненадва, когато й казвам, че не се чувствам добре и искам да почина. Това ме кара да си мисля, че сигурно изглеждам толкова ужасно, колкото и се чувствам след снощи. А това означава, че кандидатите са отвратителни лъжци, щом цяла сутрин ми повтаряха колко съм прекрасна.
След като Мариал и останалите слуги ми помагат да съблека задушаващата ме рокля и да пусна косата си, захваната с фиби в претенциозна прическа, те ме оставят, завита в леглото, облечена в друга ефирна нощница. Щом вратата се затваря след тях, изчаквам малко, за да се уверя, че никой няма да се върне, отмятам сатенения юрган и ставам от леглото. Толкова е удобно и се притеснявам, че ако остана още мъничко, наистина ще заспя, а не мога да си го позволя.
Гардеробът е толкова пълен, че не мога да помръдна закачалките и на косъм — почти всички рокли са с пищна украса и тежки от пластовете тъкани, с толкова много кукички, копчета и панделки, че никога не бих могла да ги облека сама. След като търся няколко минути, най-накрая намирам една, която може да се опише като обикновена само по стандартите на Ста Криверо. Тъмнозелена коприна, с ръкави, покриващи раменете като камбанки, и корсаж, който е някак по-свободен, отколкото на роклите, които облякох досега. Полата е широка, с каскада от надиплен шифон, украсена с малки скъпоценни камъни по талията и подгъва. Дори с декорациите роклята е далеч по-лека и по-обикновена от всичко останало в гардероба. Ще трябва да стане.
Доста борба пада да закопчея всички кукички в брънките, които са по целия гръб на роклята, и за малко да извикам на помощ Сенките, преди да си спомня, че това е съвсем различен дворец, без дупки в стената.
Тъкмо закопчавам и последната кукичка, когато чувам леко почукване на вратата. Без да дочака отговор, Артемизия се вмъква в стаята. Тя отново е облечена в нейната туника и клин от кораба „Дим“, а светлосинята й коса е събрана в небрежна купчинка на върха на главата й. Тъмните й вежди се извиват почти до линията на косата й, когато ме оглежда от глава до пети.