Нещо в мен прищраква и преди да ги спра, думите си прокрадват път през устните ми.
— Не ме интересуват вашите прекрасни предмети. Благодарна съм на краля за проявената добрина, като ми позволи да остана, но аз съм тук заради народа си — заради онези, оковани във вериги в Астрея, и заради другите, гладуващи и затворени в клетка, която вие имате наглостта да наричате бежански лагер. Бежанец е човек, търсещ убежище, а това, което видях днес, едва ли може да се нарече така.
Едва когато Мариал се отдръпва заради думите ми, осъзнавам, че съм казала твърде много.
— Ходила си в лагера? — пита ме тя тихо с треперещ глас. Досега винаги е изглеждала страховита и за първи път личи, че се страхува.
Иска ми се да го отрека, но вече няма как. Ядосвам се на себе си, че се изтървах.
— Помолих краля да ме заведе там — казвам й, решавайки, че щом не мога да си взема думите обратно, бих могла да ги обясня по-добре. — Той ми отказа. Заяви, че не било място за момиче като мен и беше прав. Това място не е добро за никого.
Мариал поклаща глава.
— Те са прокълнати — казва тя. — Достатъчно милост проявихме към тях, не можем да се излагаме на риск заради едни чужденци. Сега донесе мръсотията и лошия късмет.
Произнася тези думи като реплика, която е чувала толкова много пъти, че я е запомнила наизуст.
— Ако вярваш в това, значи си глупачка — отвръщам аз. — Можеш да кажеш на краля, ако искаш, но, предполагам, че това ще ти докара много повече неприятности, отколкото на мен. В края на краищата поверена съм на теб да ме наглеждаш. Сигурна съм, че той ще намери друга прислужница много по-бързо, отколкото нова кралица, която да омъжи за своя облага.
Думите сякаш идват от друг човек и когато Мариал се препъва, отстъпвайки назад, с вид все едно съм я ударила, в мен нахлува вина. Напомням си какво каза за бежанците и че ще намери начин да ми попречи отново да се върна в лагера, ако не бях я спряла, но тази логика не ми помага да се почувствам по-добре. Отново чувам императора в главата си, направляващ моите действия. Искам да се извиня, но не мога да се насиля да изрека думите.
Вместо това се взираме една в друга болезнено дълго. Изражението на Мариал е непроницаемо. И точно когато тишината става непоносима, тя най-сетне проговаря.
— Имате нужда от вана. Не е необходимо момичетата да ви виждат в този вид. Просто ще трябва да я приготвя сама.
Чар
На движещата се платформа, докато отивахме с Драгонсбейн и някои от кандидатите на вечеря, направих грешката да се прозея. Не мога да се овладея: след снощи и часовете, прекарани в работа на слънце в лагера, аз самата съм изненадана, че още стоя права. Драгонсбейн обаче няма как да знае всичко това и когато ме вижда да се прозявам, очите й се присвиват.
— Тази вечер е важна — произнася всяка дума бавно, сякаш говори на малко дете. Облечена е в друга черна рокля, този път съвсем по нея като ножница, избродирана с черни перли. Тя е в пълен контраст с моята рокля на волани от бял шифон. В Астрея бялото е цветът на траура, но Мариал ми каза съвсем безцеремонно, че в Ста Криверо бялото символизира девствеността. Което едва ли е изтънчено, но нищо у стакриверийците не изглежда изтънчено.
— Знам, че е важна, но бих искала аз да определям темпото. През следващите дни ще има много такива вечери, ако ще трябва да се запозная с всички кандидати за ръката ми.
— Първите трима са най-добрите ни възможности — казва тя.
— Какво искаш да кажеш? — намръщвам се аз. Драгонсбейн само вдига рамене.
— Всички страни по света бяха поканени да кандидатстват за ръката ти, с изключение на Елкорт, която е в твърде близки отношения с Каловаксия. Етристо събира определена сума пари от всеки кандидат, така че нямаше особена мотивация да включва в списъка някой, който разполага със силата да се противопостави на каловаксийците. Много от страните са твърде слаби, за да са в състояние да помогнат в действителност, но самото им присъствие, предполагам, те прави да изглеждаш по-желана. — Тя замълчава, давайки ми време да осмисля казаното, но, честно казано, съвсем не съм изненадана. — Хаптания, Ориана и Етралия са безспорно най-силните страни в света след Ста Криверо — продължава тя. — Всяка една от трите притежава мощта да завладее Астрея. Другите може и да имат войска, но по-скоро само ще удължат неизбежното ни поражение.
— Ако Ста Криверо е най-силната страна, защо те не ни помогнат?
Драгонсбейн ми се усмихва, сякаш съм домашен любимец, който току-що е направил забавен номер.
— Защото директната им помощ няма да им донесе нищо. Те не се нуждаят от магията на Астрея — сама виждаш как живеят, каква полза биха имали от магията? Те искат пари, при това да ги получат с възможно най-малко кръвопролитие.