— Наистина ли не ви познавам, сър?
— Струва ми се, че не. — Мистър Лори разтвори ръце и ги протегна с убедителна усмивка.
Между веждите точно над малкото й женствено носле, чиято линия беше извънредно нежна и тънка, изразът й стана строг и тя замислено седна на стола, край който досега бе стояла изправена. Той я наблюдаваше как размишлява и в момента, когато тя отново повдигна очи, продължи:
— Във второто ви отечество най-уместно е да се обръщам към вас като към млада англичанка, ако разрешите, мис Манет?
— Да, сър, ако обичате.
— Мис Манет, аз съм делови човек. Възложена ми е задача, която трябва да изпълня. Докато ме слушате, считайте, че не съм нищо повече от една говореща машина и наистина аз не се различавам много от нея. С ваше позволение, госпожице, ще ви разкажа историята на един от нашите клиенти.
— История!
Той като че ли нарочно се престори, че не е разбрал какво каза тя, защото добави бързо:
— Да, клиенти; в банковото дело обикновено наричаме хората, с които работим, „клиенти“. Той беше френски джентълмен; учен човек; човек с голяма ерудиция. Доктор.
— Не беше ли от Бове?
— Ами да, от Бове. Както баща ви, мосю Манет, този джентълмен беше от Бове. Както баща ви, този човек беше уважаван в Париж. Имах честта да се познавам с него там. Нашите отношения бяха делови, но поверителни. По това време работех във Френския клон на банката и бях — о! Двадесет години!
— По това време — мога ли да запитам кое беше това време, сър?
— Аз говоря за преди двадесет години, госпожице. Той се ожени за англичанка и аз бях един от неговите доверители. Неговите работи, както и работите на много други френски семейства, бяха изцяло поверени на банката „Телсън“. По същия начин съм бил доверител в една или друга степен на десетки наши клиенти. Това бяха чисто служебни отношения, госпожице; в тях нямаше приятелски чувства, нито някакъв по-специален интерес, никаква сантименталност. В своя живот на бизнесмен преминавах от един клиент към друг; с други думи, у мен няма чувства, аз съм просто машина. Но да продължа…
— Но това е историята на моя баща, сър, и аз започвам да мисля — странно смръщеното й и съсредоточено чело като че се обръщаше към него, — че когато съм останала сирак, след като майка ми преживяла баща ми само с две години, именно вие сте ме довели в Англия. Почти съм сигурна, че сте били вие.
Мистър Лори пое колебливата малка ръка, която доверчиво се протягаше към неговата, и с известна церемониалност я приближи до устните си. След това отново отведе младото момиче до стола й, като го държеше с лявата си ръка, а с дясната ту потриваше брадичката си, ту наместваше перуката над ушите си или подчертаваше думите си с жест, остана прав и я гледаше в лицето, докато тя, седнала, гледаше неговото.
— Мис Манет, това наистина бях аз. И вие ще видите, че говорех истината, когато току-що ви уверих, че у мен няма чувства и че единственият вид отношения, които поддържам със себеподобните си, са деловите отношения, като си припомните, че оттогава не съм ви виждал. Не, оттогава вие сте под настойничеството на банката „Телсън“, а аз се занимавам с други дела на банката „Телсън“. Чувства? Нямам време за такива работи, нямам и възможност да се занимавам с тях. Моят живот, госпожице, преминава в това, да въртя една огромна машина за пари.
След това чудновато описание на ежедневните си задължения мистър Лори приглади жълтата си перука с две ръце (което беше във висша степен излишно, тъй като нищо не би могло да бъде по-гладко от нейната блестяща повърхност) и зае предишното си положение.
— Дотук, госпожице, както забелязахте, това е историята на клетия ви баща, бог да го прости. Но отсега нататък става различно. Ако баща ви не беше умрял именно тогава… Не се плашете! Как трепнахте!
Тя наистина трепна. И улови китката на ръката му с двете си ръце.
— Моля ви — каза мистър Лори утешително и вдигна лявата си ръка от облегалката на стола, за да я сложи върху умоляващите пръсти, които го стискаха с такъв силен трепет; — моля ви да сдържате вълнението си — въпросът е делови. Както казах…
Погледът й така го смути, че той спря, поизгубил нишката на мисълта си, после започна отново:
— Както казах; ако мосю Манет не бе умрял; ако не беше изчезнал внезапно и безследно; ако не се бе изпарил като дух, без да може да се разбере в кое ужасно място е станало това, тъй като и най-щателните търсения не доведоха до нищо; ако той е бил враг на някой свой съотечественик, който е разполагал с някаква привилегия, за каквито по мое време съм чувал и най-смелите да говорят само шепнешком ей там отвъд морето; например привилегията да попълва имената в готови заповеди за изпращането на когото и да било в забвението на затвора за всякакъв период от време; ако жена му беше помолила краля, кралицата, придворните, духовенството да й съобщят нещо за него и всичко бе останало напразно; тогава историята на вашия баща би била историята на този злощастен джентълмен, доктора от Бове.