Някои от пътниците в каруците гледат тия неща, както и всичко останало в това последно пътуване с невъзмутим поглед; други с любопитство наблюдават живота на хората. Трети седят с клюмнали глави в безмълвно отчаяние. Има и такива, които съзнателно си придават твърд вид и хвърлят към тълпата погледи, каквито са гледали по театрите или на картина. Неколцина затварят очи и мислят или се мъчат да съберат блуждаещите си мисли. Само един клетник с безумен вид изглежда тъй разсипан и пиян от ужас, че пее и се опитва да танцува. Но нито един не може с поглед или жест да възбуди съжаление у хората.
Редом с колите язди охрана от най-различни конници и често към тях се обръщат и им задават по някой въпрос. Изглежда, въпросът е винаги един и същ, защото веднага хората се скупчват при третата каруца. Конниците, които яздят редом с нея, често посочват с шпагите си към един човек. Основното любопитство е да се разбере кой измежду многото е той. А той стои най-отзад в колата, главата му е наведена и разговаря с едно момиче, седнало отстрани, и му държи ръката. Той не се интересува от това, което става наоколо, и непрестанно говори на момичето. Тук-таме по дългата улица Сент Оноресе чуват викове към него. Те изобщо не му действуват, той просто спокойно се усмихва и тръсва косите си, които се разпиляват около лицето му. Трудно му е да пипне лицето си, защото ръцете му са вързани.
На стълбите на една църква, в очакване на приближаващите се каруци, стои шпионинът, затворническата овца. Поглежда в първата: няма го там. Поглежда във втората: и там не е. Вече се пита: „Дали ме е пожертвувал?“ Но изведнъж лицето му се прояснява, когато поглежда към третата.
— Кой е Евремонд? — пита някакъв човек зад гърба му.
— Онзи. Там, на края.
— Който държи ръката на момичето ли?
— Да.
Мъжът извиква:
— Долу Евремонд! Всички аристократи на гилотината! Долу Евремонд!
— Шш! Шшт! — плахо го умолява шпионинът.
— Защо пък не, гражданино?
— Той ще си плати. Още пет минути. Остави го на мира.
Но мъжът продължава с възклицанието:
— Долу Евремонд!
Лицето на Евремонд за момент се обръща към него. После вижда шпионина, поглежда го внимателно и продължава по пътя си.
Часовниците удрят три часа и браздата, изорана сред тълпата, се извива към мястото на екзекуцията и на края. Купчините, отхвърляни ту на едната, ту на другата страна, се раздробяват и се сбират зад последния плуг, който се придвижва напред към гилотината. Пред нея жени седят на столове и усърдно плетат като на публично увеселение. На един от най-предните столове седи Отмъщението и се оглежда за приятелката си.
— Терез! — вика пискливо тя. — Някой видял ли я е? Терез Дефарж!
— Никога не е пропускала — казва една плетяща жена от групата.
— Не! И този път няма да пропусне — вика раздразнена Отмъщението. — Терез!
— Викай по-силно — съветва я жената.
Да, по-силно, Отмъщение, още по-силно, но тя едва ли ще те чуе. Още по-силно, Отмъщение, може и с ругатни, но и това няма да я върне. Изпрати жени да я потърсят, може някъде да се е застояла.
И все пак, макар пратениците да са извършили какви ли не ужасни дела, съмнително е дали доброволно ще отидат по-далеч, за да я намерят.
— Лош късмет! — вика Отмъщението, като се качва на стола. — Ето ги двуколките. След минутка ще свършат с Евремонд, а тя не е тук! Ето тук в мене й е плетивото и празният й стол я чака. Плаче ми се от яд, язък!
Когато Отмъщението слиза от стола, за да заплаче, каруците започват да се разтоварват. Служителите на гилотината са облечени и готови. Храс! Една глава се размахва и плетящите жени, които почти не бяха вдигнали глави, за да я видят преди минута, когато още можеше да мисли и да говори, броят: „Една.“
Втората кола се изпразва и се отдалечава. Идва третата. Храс! И плетящите жени, които нито за миг не спират работата си, броят: „Две.“
Предполагаемият Евремонд слиза и зад него качват шивачката. Той продължава да държи ръката й, както е обещал, и след като са слезли от каруцата. Нежно я слага с гръб към трещящата машина, която непрекъснато бръмчи и пада, и тя гледа в него и му благодари.
— Ако не бяхте вие, чужденецо, нямаше да се чувствувам тъй спокойна, защото по природа съм страхлива и слаба. Нямаше да мога и да издигна мислите си към Него, който е бил осъден на смърт, за да имаме надежда и утеха днес тук. Мисля, че небето ви изпрати при мен.
— Или вас при мен — казва Сидни Картън. — Гледайте ме, клето дете, и не обръщайте внимание на нищо друго.
— Не обръщам внимание на нищо, докато държа ръката ви. Няма да обръщам внимание на нищо, когато я пусна, ако свършат бързо.
— Ще свършат. Не се страхувайте!