— Не, Джери, не! — каза вестоносецът, който си тананикаше по пътя същата песен. — Това не може да се каже за тебе, Джери. Джери, ти си честен човек и това не се отнася за твоята професия. „Възвърнат…“ Да ме вземат дяволите, но според мене той е бил пиян!
Отговорът, който носеше, до такава степен озадачаваше ума му, че бе принуден на няколко пъти да сваля шапка, за да се почеше по главата. Освен на върха, където беше оплешивяла, той имаше твърда черна коса, неравномерно щръкнала по цялата му глава и пораснала почти до самия му широк и тъп нос. Тази глава като че ли беше изработена от ковач — толкова приличаше на острите шипове по върха на някоя стена, че и най-добрите на преско-чикобила сигурно биха отказали да се прехвърлят през него като най-опасния човек за прескачане в света.
Докато яздеше обратно със съобщението, което трябваше да предаде на нощния пазач в караулката му при входа на банката „Телсън“ край Темпъл Бар и който на свой ред щеше да го предаде на по-важни лица вътре, нощните сенки вземаха образи, породени от съобщението, а за кобилата му те се превръщаха в подобие на собствените й причини за безпокойство. Изглежда, че те бяха многобройни, защото тя се стряскаше от всяка сянка по пътя.
По същото време пощенската кола се клатушкаше, друсаше, трополеше и подскачаше по тягостния си път с тримата непроницаеми спътници вътре. Нощните сенки се представяха и на тях във форми, подсказани от дремещите им очи и блуждаещи мисли.
Банката „Телсън“ се възползва от това положение на нещата в дилижанса. Нейният пътник беше пъхнал ръце в кожения ремък, който не позволяваше да се блъска много силно в съседния пътник или в насрещния ъгъл при резките сътресения на колата; той клюмаше с полу-притворени очи и малките прозорчета на пощенската кола, процеждащата се през тях слаба светлина на фенера отвън и масивната фигура на отсрещния пътник се превърнаха в банката, която свърши невероятна работа. Дрънкането на поводите стана звън на пари и за пет минути се изплатиха повече менителници, отколкото дори в „Телсън“, с всичките й връзки в страната и в чужбина, не бяха плащали за три пъти по-дълго време. След това пред него се разтвориха хранилищата долу, с онези свои авоари и тайни, които бяха известни на пътника (а на него му беше известно доста много), и той влезе и тръгна сред тях с големите ключове и слабата свещ и всички неща си бяха на мястото, непокътнати, в безопасност и сигурност, точно както ги беше оставил.
Но макар че банката не го напускаше и макар че дилижансът (някак смътно, като болка, усещана през опиат) също не го напускаше, през съзнанието му протичаше и друг поток усещания, който не секваше през цялата нощ. Той отиваше да изкопае един човек от гроба.
Нощните сенки не показваха кое измежду множеството лица пред него беше истинското лице на погребания; всичките бяха на мъже на около 45 години и се различаваха главно по страстите, които изразяваха, както и по ужасния си измъчен и изтощен вид. Гордост, презрение, предизвикателство, упоритост, покорство, страдалчество следваха едно подир друго заедно с хлътнали бузи, мъртвешка бледност, съсухрени ръце и тела. Но, общо взето, лицето беше едно и също, всички глави бяха преждевременно побелели. За стотен път дремещият пътник питаше този призрак:
— Откога сте погребан?
Отговорът беше винаги един и същ:
— Почти осемнайсет години.
— И бяхте изоставили всяка надежда да ви изкопаят?
— Отдавна.
— Знаете ли, че сте възвърнат към живот?
— Казаха ми.
— Надявам се, че искате да живеете.
— Не знам.
— Да ви я покажа ли? Ще дойдете ли да я видите?
Отговорите на този въпрос бяха различни и противоречиви. Понякога призракът отвръщаше задавено: „Почакайте! Ще ме убиете, ако ми я покажете толкова скоро.“ Понякога гласът идваше сред нежен дъждец от сълзи и тогава казваше: „Заведете ме при нея.“ Друг път човекът гледаше вторачен и смутен и тогава заявяваше: „Не я познавам. Не разбирам.“