След такива въображаеми разговори пътникът започваше да копае и копаеше ли, копаеше — ту с лопата, ту с голям ключ, ту с ръце, — за да изрови това нещастно същество. След като най-после го измъкнеше с полепналата по лицето и ръцете пръст, то изведнъж се разпадаше на прах. Тогава пътникът се сепваше в дрямката си и посмъкваше прозореца, за да почувствува по страните си реалността на дъжда и мъглата.
Но дори когато отворените му очи виждаха мъглата и дьжда, подвижното светло петно на фенерите и крайпътната канавка, която рязко се отдалечаваше или приближаваше, външните нощни сенки падаха върху нощните сенки в дилижанса. В него изплуваха истинската банка край Темпъл Бар, истинските делови работи от изминалия дои, истинските хранилища, истинският вестоносец, изпратен след него, и истинското съобщение, което беше изпратено обратно. Сред тях се надигаше призрачното лице и той отново го заговаряше.
— Откога сте погребан?
— Почти осемнайсет години.
— Надявам се, искате да живеете.
— Не зная.
И той копаеше, копаеше, копаеше, докато нетърпеливото движение на един от двамата пътници го караше да вдигне прозореца, да пъхне по-здраво ръката си в кожения ремък и да се загледа в двамата спящи, после умът му се откъсваше от тях и отново се плъзваше към банката и гроба.
— Откога сте погребан?
— Почти осемнайсет години.
— И бяхте изоставили всякаква надежда да ви изкопаят?
— Отдавна.
Думите все още звучаха ясно в ушите му, като че току-що са били произнесени, по-ясно от всички думи, които беше чул през живота си, когато умореният пътник се сепна от светлината на настъпващия ден и нощните сенки се стопиха.
Той отвори прозореца и погледна навън към изгряващото слънце. Минаваха край една разорана бразда; плугът беше оставен там, където са били разпрегнати конете предната вечер; отвъд се простираше тиха горичка, по чиито дървета все още имаше много огненочервени и златножълти листа. Макар че земята беше студена и мокра, небето беше чисто и изгревът беше ясен, спокоен и красив.
— Осемнайсет години — каза пътникът, загледан в слънцето. — Милостиви създателю на деня! Да бъдеш погребан жив цели осемнайсет години!
ГЛАВА IV
ПРИГОТОВЛЕНИЕТО
Когато същия предобед пощенската кола пристигна благополучно в Дувър, главният келнер в хотела „Крал Джордж“ отвори вратата на дилижанса според обичая си. Той извърши това с известна церемониална тържественост, тъй като пътуване от Лондон през зимата с пощенска кола беше постижение, за което смелите пътници заслужаваха да бъдат поздравени.
По това време беше останал за поздравяване само един смел пътник, тъй като другите двама бяха слезли на по-раншни станции по пътя. Плесенясалата вътрешност на дилижанса, с влажната си мръсна слама, неприятна миризма и мрачност по-скоро приличаше на кучешка колиба. Пътникът мистър Лори, който се измъкваше отвътре с верига от сламки, увит в одърпано покривало и с шапка с клюмнала периферия, приличаше по-скоро на голямо куче.
— Ще има ли утре пощенски кораб за Кале?
— Да, сър, ако времето се задържи и при хубав вятър. Отливът ще е много удобен към два часа следобед, сър. Легло, сър?
— Няма да лягам преди вечерта, но искам стая и бръснар.
— И след това закуска ли, сър? Да, сър. Оттук, сър, моля. Заведете го в стая „Съгласие“! Куфарът на господина и топла вода в „Съгласие“. Свалете ботушите на господина в „Съгласие“! (Там ще намерите хубав огън, сър.) Пратете в „Съгласие“ бръснар. Хайде, размърдайте се, по-бързо в „Съгласие“!
Спалнята „Съгласие“ винаги се даваше на някой пътник от дилижанса и тъй като пътниците от дилижанса винаги бяха загърнати от глава до пети, в хотела „Крал Джордж“ стаята будеше любопитството с тази своя странност, че макар в нея да влизаха все един и същ тип посетители, от нея излизаха всякакви и най-различни хора. Вследствие на това друг един келнер, двама носачи, няколко прислужнички и съдържателката се шляеха случайно на разни места по пътя от спалнята „Съгласие“ към трапезарията, когато оттам мина, отивайки да закуси, едни шестдесетгодишен джентълмен, облечен официално в кафяв костюм, доста износен, но много добре запазен, с големи правоъгълни маншети и големи капаци на джобовете.
Този предобед в трапезарията нямаше никой друг освен господина в кафяво. Масата му беше преместена до камината и той седеше в очакване на закуската си, огрян от светлината на огъня, но така неподвижно, сякаш позираше за портрет.
Изглеждаше много спретнат и методичен, с длани на коленете и часовник, който със силното си тиктакане изпод жилетката му с капаци на джобовете произнасяше звучна проповед, сякаш противопоставяйки своята сериозност и непреходност на лекомислието и мимолетността на огъня. Имаше хубави крака и се гордееше малко с това, както личеше от гладко изпънатите му кафяви чорапи от фина материя; обувките и токите му, макар и обикновени, също бяха прилични. Носеше чудновата, малка, льскава и накъдрена светложълта перука, прилепнала плътно на главата му; перуката, изглежда, беше направена от истинска коса, но космите много повече приличаха на влакна, изпредени от коприна или стъкло. Бельото му, макар и не така изящно като чорапите, не отстъпваше по белота на гребените на разбиващите се в недалечния бряг вълни, нито на блесналите на слънцето бели петънца на платноходките далеч навътре в морето. Под странната перука две светнали влажни очи все още осветяваха обикновено сдържаното му и спокойно лице; преди години на собственика им сигурно е струвало много усилия, докато ги приучи на хладния и необщителен израз на човек от банката „Телсън“. Лицето му имаше здрав цвят и въпреки бръчките, не носеше много следи от грижи. Може би ергените — конфиденциални служители на банката „Телсън“, се занимаваха главно с грижите на други хора и вероятно чуждите грижи, както и купените на втора ръка: чужди дрехи, лесно се обличат и свалят.