Той остави чашата си, без да е пил от нея, и каза:
— Това е мамзел!
Само след няколко минути келнерът дойде да съобщи, че мис Манет е пристигнала от Лондон и че много ще се радва да види господина от банката „Телсън“.
— Толкова скоро? Веднага ли?
Мис Манет била хапнала нещо по пътя и в момента не желаела храна и много искала веднага да се срещне с господина от банката „Телсън“, ако той обичал и му било удобно.
На господина от банката „Телсън“ не му оставаше нищо друго, освен да изпразни чашата си с флегматично и отчаяно изражение, да намести жълтата си перука над ушите и да последва келнера към апартамента на мис Манет. Това бе обширна мрачна стая, траурно обзаведена с черни тапицирани мебели и претрупана с тежки дъбови маси. Последните бяха така напоени с безир, че във всяка полирана плоскост се отразяваха двете високи свещи, поставени върху средната маса, като че ли самите свещи бяха погребани в тъмни дълбоки махагонови гробове и никаква що-годе светлина не можеше да се очаква от тях, докато не бъдат изровени.
Тъмнината беше почти непрогледна и мистър Лори, който внимателно вървеше по доста износения персийски килим, предположи в момента, че мис Манет е в някоя съседна стая, но след като мина край двете високи свещи, видя между себе си и камината едно младо момиче, което едва ли имаше седемнадесет години; то стоеше изправено до масата, за да го посрещне, без още да е свалило наметалото, а в ръката държеше за панделката сламената си пътна шапка. Погледът му се спря на дребната й, нежна и хубава фигура, златистата й коса и сините й очи, които срещнаха неговите с въпросителен поглед, на челото й, надарено с необикновената способност (като се има пред вид колко младо и гладко бе то) да се повдига и сключва в израз, който не беше нито смут, нито почуда, нито тревога, нито умна средоточеност, макар че включваше всички тези изражения. И тъй както бе спрял поглед на всичко това, изведнъж пред очите му мина живият образ на детето, което бе държал в ръце при преминаването на същия този Ламанш в едно много студено време, когато валеше силен град и морето бушуваше. Образът се стопи като дъх по огледалото на високия свод зад нея, по чиято рамка шествие от негри купидони, някои от които без глави и до един сакати, поднасяха черни кошници с плодове от Мъртво море на черни богини — и той направи официален поклон пред мис Манет.
— Моля, седнете, сър — каза тя с много ясния си приятен младежки глас; в него се долавяше слаб, наистина съвсем слаб, чужд акцент.
— Целувам ви ръка, госпожице — каза мистър Лори със старомоден маниер, отново се поклони официално и седна.
— Вчера получих писмо от банката, сър, в което ми съобщават за някаква новина… или откритие…
— Няма значение как ще го наречете, госпожице. И едната, и другата дума са верни.
— …относно малкото състояние на бедния ми баща, когото не съм виждала никога… той отдавна е починал…
Мистър Лори се поразмърда на стола си и хвърли угрижен поглед към процесията от сакати негри купидони. Като че ли можеха да помогнат някому с нелепите си кошници!
— …което налагало да замина за Париж и там да се свържа с човек от банката, който бил така вещ по въпроса, че бил изпратен в Париж специално по този случай.
— Това съм аз.
— Което и очаквах да чуя, сър.
Тя направи реверанс (в ония дни младите момичета правеха реверанси) с милото намерение да му покаже, че разбира колко по-възрастен и мъдър е от нея. Той отново й се поклони.
— Отговорих на банката, сър, че след като онези, които ме познават и имат добрината да ми помагат със съветите си, считат за необходимо да замина за Франция и тъй като съм сирак и нямам приятели, които биха ме придружили, бих била много признателна, ако ми бъде разрешено по време на пътуването да се намирам под закрилата на този достоен джентълмен. Джентълменът беше вече напуснал Лондон, но, струва ми се, след него изпратиха куриер да го помоли да бъде любезен да ме почака тук,
— За мен беше щастие да ми възложат тази задача — отговори мистър Лори — и ще бъда още по-щастлив да я изпълня.
— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря. От банката ми казаха, че джентълменът ще ми обясни подробностите на цялата работа и че трябва да бъда готова да науча изненадващи неща. Всячески се постарах да се подготвя, доколкото можах, и сега горя от силно нетърпение да науча какви са те.
— Естествено — каза мистър Лори. — Да, и аз…
След известно мълчание, през което още веднъж намести накъдрената си перука над ушите, той добави:
— Много ми е трудно да започна.
Той не започна, но в своята неувереност срещна погледа й. Младото чело се вдигна в онова характерно изражение, което описахме, но освен характерно, то беше и красиво — и тя повдигна ръка, като че с неволно движение се опитваше да улови или задържи някаква мимолетна сянка.