Страхът понамалял — чоракци взели да посягат към чайниците, някои се примъкнали към Настрадин Ходжа и го заприказвали.
В малката колиба на могилата той отдавна се затъжил за хора, за обикновен приятелски разговор и сега душата му си почивала от принудителното отшелничество. Той разпитвал чоракци за тяхното житие-битие, за домашните им работи, за падналия неотдавна мост при воденицата, за здравето на заболялата тия дни кобила на грънчаря Бабаджан — знаел всичко, което ставало в Чорак. Той сипел весели шеги, обръщал се ту насам, ту натам, честитил с половин глас на Мамед Али близката сватба на прекрасната Зулфия, честитил също така и на стопанина Сафар.
Само за едно, за най-главното, той нищо не искал да каже — за водата и предстоящото поливане. А между другото точно тая мисъл като нажежен гвоздей дълбаела главата и изгаряла езика на всеки чоракчанин.
Осмелил се да попита Мамед Али.
— Кажи, многопочтени Узакбай, кога мислиш да ни пуснеш вода за поливане и колко ще ни вземеш?
В чайханата веднага се възцарило безмълвие — чувало се само непрестанното чирикане от покрива. Десетки очакващи очи пронизали Настрадин Ходжа.
— Вода ще получите навреме, след три–четири дена — отвърнал той. — За цената ще приказваме по-късно, преди поливането.
Чайханата въздъхнала, цялата едновременно с десетки гърди.
— Ами ако не ни стигнат парите?… — започнал Мамед Али.
— Ще стигнат! — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Вашите ниви ще имат вода; аз казах, а вие чухте.
Чула се втора обща огромна въздишка. Ще има вода! На всички олекнало на сърцата: брей, вярно, наистина добър, благодетелен човек е тоя Узакбай.
Унесено, с благодарствен възторг чуруликал, звънял и цвъртял врабецът на покрива, така се надувал от напъване, че даже перушината му се наежвала и мърдала — като че ли нему били обещали вода за нивите, живот и щастие в къщите.
А чоракци могли да изразят радостта си само с въздишки и с хлуйналата в очите им светлина.
— Да, вие ще получите вода! Ще получавате вода и занапред, ще имате вода за нивите си винаги и без да ви се отказва! — гласът на Настрадин Ходжа секнал за миг, по тялото му пробягнала тръпка, която го по-гъделичкала по главата и по брадата; да би имал перушина, перата му щели да се наежат и да замърдат. — Повярвайте ми, черните ви дни свършиха!
И млъкнал. Той и без друго казал твърде много наведнъж. Чоракци се страхували да помръднат — само очите им светели по-ярко.
Но земята си е земя, тя си има свой ред, свои закони, а те трябва да се познават — трябва да умеем да ги използуваме, та крилатият устрем на нашия дух да се превъплъти в дела. Настрадин Ходжа не си позволил много-много Да витае в сияйните пречисти висоти;, с усилие на разума си той слязъл на земята, при действителния живот, където всичко е смесено и объркано: доброто със зло, съвършенството с несъвършенство, благородството е низост, красотата с грозота, радостта с мъка и чистотата с мръсотия. В тия преплетени начала и свойства той трябвало да действува сега умно и ловко, та да може неговият замисъл да се увенчае с достоен край.
Огледал всички чоракци. Да, той ги обичал с всичката сила и с целия плам на сърцето си, но това не му пречело да вижда ясно в душите им, наред с високото, чистото и благородното — низкото, тъмното и користното. Тъкмо там била силата на неговата любов: той обичал хората такива, каквито са, без да ги прави във въображението си ангели.
— Кажете, ами защо се сбиха вчера Ширмат и Ярмат? — попитал той.
— Скараха се за сухата черница — обяснил Сафар. — Всеки казва, че била негова — хванаха се за гушите.
— Защо, толкова ли не можаха да я разрежат наполовина?
— За можене — можеха, ама всекиму се искаше да я вземе цялата.
Настрадин Ходжа отдавна познавал у хората всичко това.
Той помълчал малко и попитал:
— Я ми кажете ей оная келява тополка до пътя чия е.
— Моя е! — живо отвърнал грънчарят Дадабай. — Всички знаят, че е моя!
Очите му се стеснили, устните му се свили, брадичката му се изострила — солено щяло да излезе всекиму оспорването на тази увяхнала топола, която струвала два танга.
— Харно — рекъл Настрадин Ходжа. — Твоя да е, няма да споря. Ами оная върба, дето се е надвесила над аръка, тя чия е?
— Моя е! — побързал да каже мандраджията Рахман.
— Защо да е твоя? — възразил му чифчията Осман. — Отде-наде ще е твоя?
— В мойто място е, значи е моя!
— Брее! — изрепчил се Осман. — Чувате ли го бе, люде? В неговото място била!
— То се знае, че е в мойто!
— Ще я видим тая работа! — заядливо отвърнал Осман и целият почервенял. — Тя е само наведена над твойто място, ама корените, корените са в мойто!