Взел от писаря тежката кесия, мушнал я в пояса си и се приготвил утре да не се учудва на нищо и да узакони каквато и да е сделка, па ако ще да е за предаване на една правоверна мюсюлманска душа на самия шейтан срещу щипка косми от краставата му опашка.
И не се учудил. Хич не се учудил, като чул от Настрадин Ходжа непреклонното решение да смени езерото си за един врабец, принадлежащ на всички чоракци общо и на никого отделно.
Кафезът си стоял на старото място. Врабецът бил вече свикнал с него: бодро чирикал, подскачал и кълвял сусаменото семе, с което Сафар го хранел през тия дни.
Кадията плъзнал лявото си око по врабеца и кимнал, демек, не вижда никаква пречка за сделката.
Тълпата задръстила пътя, шумяла, бучала: пред очите на чоракци ставало едно добро чудо и всички те, мало и голямо, му вярвали. Като че ли в тяхното село С образа на тоя Узакбай бил дошъл самият дядо Турахон.
Старият кадия уверено и леко карал гемията си по познатото русло на съдийското хитроумие. Врабчето било наречено Елмаз с тегло — три сребърни танга. Така записали в тефтера.
Писарят написал две тапии: едната — че на Настрадин Ходжа се дава елмаз с тегло колкото три цели неизтрити сребърни танга, другата — че езерото се дава за вечни времена на чоракци — на всички заедно и всекиму по равно.
Настрадин Ходжа се подписал на двете тапии.
След това към миндера се заточили чоракци. Сред тях нямало грамотни: натискали палец, намазан с китайско мастило от мастилницата. Под всеки отпечатък писарят записвал името.
— Минавайте, минавайте, не се бойте! — викал им Настрадин Ходжа. — Минавайте по-бърже, че нямам търпение да излапам тоя тлъст врабец, а вие, каквито Сте пипкави, ми забавяте обеда.
Не били един, не били двама — Ширматовци, Ярматовци, Юнусовци, Расуловци, Дадабаевци, Джурабаевци, Бабаджановци; Амиджановци и прочее… Но към обед успели все пак да свършат. Последен турил пръста, някой си Мохамед, син на Осман — и кадията с тръбен, тържествен глас обявил, че сделката е направена.
За втората сделка не отишло много време: това било най-обикновено харизване на една къща и една градина, които отсега нататък ставали Саидови.
Чоракци стояли като омагьосани — ни да шавнат, ни да въздъхнат.
Писарят затворил тефтера: кадията с пъшкане се свлякъл от петнайсетте одеяла и с гмуркане тръгнал към талигата — бързал!
Каруцарят изцъкал, кончето, се изпружило, обтегнало задните си крака и напънало — талигата се люшнала, заскрибуцала и потеглила. И макар че и пътят бил същият, и каруцата същата, тоя път колелата не излизали от коловозите — търкаляли се равно и право, за пръв път от много години насам. И старият кадия, който бил свикнал да пътува все климнал на лявата страна, не можел да разбере: защо днес му е толкова неудобно да седи в каруцата?
— На брега на езерото, дето започвал главният арък, Настрадин Ходжа се сбогувал с чоракци.
За пазач на езерото оставил Саид и му заръчал:
— Нека твоите посеви да са най-накрая, та да не можеш да ги поливаш, преди да се полее цялото землище. Не се сърди: тая работа е много важна, засяга добруването на всички и една заръка в повече няма да навреди. Ето ти ключа за катинара. Свято пази тая вода: за вас тя е животът.
Саид свалил катинара. Хванали се с Настрадин Ходжа за витела, вдигнали савака. Пенлива и кипяща, водата се втурнала в отливника. Тя се леела като свободен и пълноводен поток, както в някогашните честити времена; блестяла, светела, мятала искри под яркото обедно слънце; подетите от водата клони на крайбрежния върбалак се огъвали като жилави камшици, пълни с нетърпеливо трептене, листата оживели, затрепкали и треволякът се устремил по течението, сресан само на една страна.
— Вие получихте вода! — говорел Настрадин Ходжа на чоракци. — Тя ще ви спаси от глад и недоимък, от вечния унизителен страх. Това е нужно на човека, за да бъде той човек, но, само това е малко. Паякът на низката корист, който се таи във всеки от вас — той е главният враг на вашия възход и на вашата свобода! Изгонете го, убийте го — иначе не можете да бъдете хора, човеци, достойни за най-висшето име на света! Нека в Чорак все по-рядко се чува алчната, користната дума „аз“, нека да я смени високата и благородна дума „ние“. Останете си със здраве, бъдете щастливи на своите ниви и в своите къщи винаги и постоянно!
Чули се възгласи на благодарност и възхищение; мнозина се просълзили.
Той взел кафеза, извадил врабеца, подхвърлил го силно нагоре. Надебелял от многото храна, врабецът едва не тупнал на земята, но овреме разперил криле и полетял в небесния простор.
— Отиде към чайханата, при врабката — рекъл Настрадин Ходжа. — Оставям ви тоя „елмаз“ да ме споменувате.