Ясно. Трябва да изляза в коридора и да видя какво става в шкафа. Впрочем не очаквах да видя там нищо особено — нали стената е дебела, а звънтенето се чува точно до самото ухо. Въпреки това обух панталоните и погледнах от стаята. Всички спяха. Коридорът беше тъмен, запалих крушката и на светлото се уверих, че там няма никой. Отидох до шкафа, открехнах вратичката. Навреме задържах детската ваничка, пълна с довоенни списания, която се готвеше да се изтърси навън. С другата ръка подхванах празна позлатена рамка, а с корема си притиснах другите вещи. Постоях в тази поза може би минута и половина. Най-после ми се стори, че чувам приглушен звън. Може би само така ми се е сторило — нали много напрегнато се вслушвах. Всеки случай звуците идеха не от шкафа. Затворих го и се върнах в стаята. И още щом влязох, веднага чух — дзън…
Може би цял час долепях ухото си до различни места на стената, докато се уверя напълно, че звукът се поражда отвъд сивото петно на тапетите на височината на гърдите ми, на осемдесет сантиметра от ъгъла на нишата. Теоретичната част на моето обяснение беше завършена. Сега трябваше да се премине към експериментиране.
Вече напълно се разсъних. Преместих стола до стената и се замислих дали да скъсам тапета, или да не бързам още. Не знам до какво решение щях да стигна, ако не беше се чуло силно изтрополяване, почти грохот, вместо равномерното иззвънтяване. И след това настъпи тишина.
Взех нож от кухнята. От масата на баба Каплан. Ножът беше дълъг, добре наточен (аз го точех) и с остър връх. Тъкмо такъв ми трябваше. Взех също и чук. Да проверя с почукване стената. Чудно, че не се сетих да направя това по-рано, но не е трудно да ме разбере човек — не всеки ден в стената на стаята се обаждат провидения. Започнах тихичко да чукам по стената. Нали съседите спят. Така с чукане открих един четириъгълник, седемдесет на седемдесет, зад който съвсем сигурно имаше кухина. Сега вече не се съмнявах в това. Взех ножа и изрязах едно парче от тапета в центъра на този квадрат. Тапетът се отлепи с леко пращене и под него се показаха парчета от вестници и част от стената, боядисана в светлосиньо. Изведнъж си спомних, че такива бяха стените преди войната, и дори си спомних какви мебели имахме тогава, спомних си също, че имахме затъмнение — черна хартия с мънички дупчици — същинско звездно небе. Но аз не го наричах затъмнение, ами просвещение и мама винаги се смееше.
Отново точно до ухото ми нещо звънна. Почуках внимателно с острата страна на чукчето по синята стена и откъртих парче от мазилката. След това се сетих, че трябва да постеля вестник на пода, но не го сторих, и без това вече бях направил боклук. Изпод мазилката се показа розова тухла и около нея жълтеникава ивица хоросан. Тухлата не помръдваше и аз се мъчих с нея близо десет минути, докато я разклатя и извадя от мястото й.
Зад тухлата се показа черна дупка. Запалих клечка кибрит и я осветих. Клечката освети тухлата на противоположната страна на скривалището и нещо лъскаво долу. Пъхнах внимателно ръката си навътре и едва стигнах дъното на нишата. Пръстите ми напипаха нещо метално. Метални кръгчета. Извадих ги навън. Оказа се, че това са старинни сребърни монети.
Бяха топли.
Това е истинско чудо! Съкровище. Да намериш в собствената си стая съкровище! Странно нещо. Впрочем малко ли съкровища са открити в стените на стари сгради? Вярно, че когато четеш за подобно нещо във вестник или книга, е друго, а когато това се случи с теб…
Отново пъхнах вътре ръката си и извадих още една шепа монети. Напипвах нещо по-голямо, но за да извадя това „нещо“, трябваше да се разшири отворът. Разгледах по-внимателно монетите. Те бяха много стари и чужди, не руски. По тях имаше изображения на някакви древни царе и върху физиономиите на царете имаше дълбоко клеймо с непретенциозен рисунък. Нещо подобно на конник с копие. Целият се изпоцапах и за малко не разбудих цялата къща, докато изваждах още един ред тухли. Сега вече можех да пъхна в нишата главата си.
Но се въздържах. Взех лампата от масата и я сложих на преместения до отвора стол. До него сложих още един стол. Сега имах всички възможности да проуча дупката на най-високо научно ниво. Изтърсих дрехите си от мазилката, подложих под лампата по-висока купчина от книги, за да може светлината да пада в нишата, и чак тогава надзърнах вътре.
И ето какво видях:
Нишата със съкровището представляваше правилен куб, издълбан в стената. Задната стеничка на нишата беше гладка и новичка, сякаш тухлите бяха зидани вчера, и за да е по-здрава, беше армирана с железни шини. Не успях веднага да разгледам страничните стени, защото очите ми ме подведоха — вместо последователно да изучат открилата се пред мен картина, те се вторачиха в дъното на нишата, затрупано с монети. Освен тях на дъното имаше чаша от някакъв скъпоценен метал и колкото и да е чудно, една желязна ръка. Сигурно от доспехи.