И в този момент ми хрумна една налудничава идея, която може да се обясни единствено с това, че бях попаднал в напълно изключителна ситуация.
Значи, аз имам пощенска кутия, която няма отвор, в нея слагат вещи, произхождащи отпреди много, много години. А до вчера нищо не са слагали.
А може би сега липсва такъв отвор, а тогава, е имало? Разбирате ли какво искам да кажа? Тогава, когато са слагали тези вещи. Преди триста години. Когато тази сграда е била още новичка. И ако има такъв отвор, тогава кога е определено да бъдат извадени тези вещи? В бъдеще. След сто години. Или след двеста години. Когато хората, които ще живеят тогава, ще могат да се връщат с няколкостотин години в миналото.
Ако тази налудничава идея има някакъв смисъл, тогава става ясно защо вещите започнаха да се появяват едва вчера. Не защото кутията е задействувала вчера, а защото вчера се е повредила. Да, точно така, повредила се е. На линията „минало — бъдеще“ е изхвърчал някакъв транзистор. И се е получила дупка. А може да е пробила изолацията — какво ли не може да се случи. И ето че в моята стая, по мое време започнаха да падат вещи, намерени от археолозите в далечното минало.
Идеята ми хареса. Но каква е моята роля в цялата тази история? Дали пък да не повикам електротехник да прегледа нишата? И после да ме изпратят в лудницата? Да се възползвам ли от плодовете на повредата и да прибера реколтата от чужд труд? Дали да взема цялата библиотека на Митин, като му дам в замяна намерените вещи? Пак излиза някаква глупост.
Сложих запалената лампа в нишата и избърсах с носна кърпа страничната стеничка. След това я опипах с пръсти и пъхнах в тясната цепнатина долу върха на ножа на баба Каплан, който отново бях взел от кухнята. Пипах внимателно, защото се страхувах да не счупя напълно апарата. И имах голям късмет — неочаквано стената се отмести и отвори. Оказа се, че зад нея има табло, и всичко вече стана ясно. Аз бях прав.
В центъра на таблото имаше скала за времето. По дължината й се движеха светещи точки. Една от тях, до 1667 година, светеше най-ярко и точно до нея стоеше стрелката. Скалата завършваше с 2056 година.
В долната част се виждаха гъсто преплетени жици и проводници и много бутончета, чието предназначение засега не ми беше известно. Неочаквано точката до 1667 година засвети по-ярко и в същия момент долових над главата си бръмчене. Този път вече знаех какво може да означава това и си дръпнах главата. Една не много голяма книга с кожена подвързия с катарами глухо тупна на пода на нишата. Успях да забележа, че в момента на падането на книгата на таванчето се появи отвор, който имаше размерите на книгата. Всичко е ясно. Бях отгатнал каква е работата. За миг точката 1667 година пламна с червена светлина. Последната точка не се запали. Какво от това, вероятно още не са забелязали повредата и продължават да работят нахалост. Как да им съобщя? Те може би не виждат мигането 67? Взех отвертка и започнах да проверявам контактите. Това ми отне още час-два. Работех почти наслуки. Със схемата така и не можах да се оправя, макар от малък да бях радиолюбител. Човърках таблото и размишлявах върху това, че би било интересно да се иде в бъдещето и да се разбере как живеят хората там, а също дали аз ще успея да направя нещо сериозно в живота и от какво ще умра. Мислех си още, че не би било зле да ида и в миналото. Да посетя например писателя Александър Черняев и да разбера как е възнамерявал да завърши своя роман.
И точно тогава открих повредата. Имате пълно основание да не ми вярвате. Къде мога аз. Но аз увих прекъсването със станиол — нямах поялник — и започнах да наблюдавам какво ще стане по-нататък. Чувствувах се страшно горд, че въпреки всичко намерих този дяволски контакт. И ето че отново светна лампичката на 1667 година и над главата ми пак се чу слабо бръмчене. Но нищо не видях и нищо не падна отгоре, само че светна и друга лампичка, и то не в годината, в която ставаше всичко това, а точно в 2056 година. Всичко е правилно. Те са получили своята пратка. Мога да спя спокойно.
Облегнах се на стола и усетих, че страшно съм уморен и че вече е тъмно. И че аз самият не вярвам много в това, което бе станало. И не знам как да изпратя по предназначение насъбралите се при мен вещи.
На вратата се почука.
— Кой е? — запитах.
— Тебе търсят — обади се баба Каплан. — Ти какво, не чуваш ли звънеца? Аз ли съм длъжна да отварям? Пак ли ти си взел ножа ми?
Отидох до вратата и казах:
— Ще ви върна ножа малко по-късно. Не се ядосвайте.
Тя е добра старица. Само дето обича да мърмори. Това е от годините.