Дори сега, след всичко станало, тя осъзнаваше противоречивостта на своите мисли, мотиви, надежди — а това не й даваше покой. След като изгледа късните новини по БиБиСи–2, тя взе четири таблетки аспирин и си легна, като (за щастие!) успя да заспи почти веднага. Нов един и четвърт през нощта отново се събуди и през следващите четири часа очите й непрекъснато се мятаха в горящите си орбити, също както и мислите в главата й, сякаш някакъв оператор ги беше включил на „бързо“, а после бе изпаднал във вцепенение пред уредите.
Същата тази нощ, нощта на 2-ри януари, Морс имаше приятно освежителен и леко еротичен сън (за жена с голям лейкопласт на глезена), в който се бе потопил доста дълбоко. Когато се събуди в 6:30 ч. сутринта, той си каза, че само ако бе имало свободна двойна стая предната вечер… Но нямаше навика да съжалява за пропуснатото в живота и имаше завидната способност да превъзмогва разочарованията. Спомняйки си едно предаване, което бе слушал миналата седмица за вредата от холестерина (семейство Луис очевидно го бяха пропуснали), Морс реши да се откаже от изкушението да хапне нещо пържено на закуска в ресторанта и в 9:10 се качи от втори перон на влака за Рийдинг. В купето за втора класа имаше още двама души: в единия ъгъл седеше един (също небръснат) ирландец, който не каза почти нищо освен „Добро утро, сър!“, но който непрекъснато се усмихваше, като че ли от сутринта за него бе грейнало ярко слънце; в другия ъгъл, хубаво младо момиче с шалче ала „Лейди Маргарет Хол“ (както Морс го определи) се мръщеше докато четеше дебел том с есета на антропологическа тематика, като че ли светът се бе вкиснал и влошил през нощта.
За Морс това беше метафора.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 3-ти януари, преди обяд
Много време преди Морс да се събуди, Хелън Смит лежеше будна в леглото си, предусещайки неприятностите, които без съмнение я очакваха през следващия ден. След ужасните мъчения от предния ден, бе усетила истинска опора у Джон, който бе проявил такова разбиране и опрощение; наистина, той почти бе успял да я убеди, че дори и да е оставила след себе си нещо, което би могло да я уличи в престъпление, силите на полицията бяха толкова ангажирани с углавните престъпления, че бе малко вероятно някой да намери време да се занимава с техните малки простъпки. И в този момент тя отново бе изпитала предишната си любов към него, която бе усетила за пръв път преди пет години, при срещата им в Югославия, нейната родина; само след две седмици ухажване от негова страна тя бе склонила да се омъжи за него и да отиде да живее в Англия. Тогава той й се бе сторил — до голяма степен! — разумен и влиятелен бизнесмен; във всеки случай, тя бе повече от доволна, че може да се махне от страната, където семейството и живееше в сянката на странен и съмнителен инцидент, случил се в миналото, при който нейният дядо по бащина линия е бил застрелян по неизвестни причини от титовистите край Триест. Но още в първите си дни в Англия, тя бе осъзнала, че има нещо странно в начина на живот на съпруга й, нещо съмнително в произхода му, нещо мътно в настоящето му и нещо съвсем обезкуражаващо, що се отнася до бъдещото му развитие. Все пак, по свой собствен и спокоен начин, тя бе свикнала да го обича и да изпълнява (и то без прекалена неохота) ролята, която й бе отредена.
В 7:30 сутринта те седяха един срещу друг на чамовата маса в малката кухня на наетата от тях къща и закусваха със сок от ананас, препечени филийки с мармалад и кафе. Когато свършиха, Джон Смит погледна жена си и постави ръцете си върху нейните. В неговите очи тя все още бе много привлекателна — по този въпрос поне не му се налагаше да лъже. Краката й може би биха се сторили твърде слаби на ценителите на съвършенството, както и бюстът й вероятно не бе така надарен като на пищните модели, неизменно появяващи се на една от първите страници на ежедневника, който те получаваха14; тя имаше бледо славянско лице, с леки белези от шарка и доста замърсена кожа; но това лице, което бе доста навъсено понякога, като че ли се озаряваше, когато тя се усмихваше, силните й зеленикави очи проблясваха закачливо, а устните се разтягаха над равните й зъби. Усмихваше се, наистина малко тъжно, дори и сега.