Хелън бе направила кратко, но успешно посещение в Селфриджис15 (купила си бе нов бял шлифер) и се прибра вкъщи малко след пладне, при което веднага видя бележката до телефона.
Хелън, любов моя!
Те са по петите ни и за мен единствената възможност е да изчезна. Никога не съм ти казвал всичко за себе си, но, моля те, повярвай, че ако ме хванат, ще трябва да вляза в затвора за няколко години. Това не мога да понеса. Мислех, че може би ще успеят да конфискуват малкото, което сме спестили заедно, затова изтеглих парите в брой и ще намериш тридесет банкноти по 20 лири в любимото си скривалище — това е предпазна мярка, в случай че полицията успее да дойде тук, преди да намериш това писмо! Ако някога съм обичал някого на този свят, това си ти. Помни го! Съжалявам, че стана така.
Тя прочете краткото писмо, без каквато и да е изненада, почти със смирено облекчение. Не можеше да продължава вечно този странен начин на живот, който бе водила със странния, нечестен и самоуверен мъж, който се бе оженил за нея и който на моменти почти бе успявал да я убеди, че я обича. Да, единственото нещо, за което съжаляваше, бе, че ако беше останал — останал с нея и посрещнал ударите на съдбата — тогава животът наистина би бил безспорен триумф за тъмнокосата млада дама от Югославия.
Тя беше горе в предната спалня и се преобличаше, когато чу звънеца.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Петък, 3-ти януари, предимно преди обяд
Морс се изкушаваше да се обади на Луис и да го предупреди да не се безпокои за уговорената им среща на Еделстън Роуд в 11:00 ч. Но не го направи. Мисълта за още влакове и таксита му изглеждаше непоносима, а пък и парите му в брой почти се бяха свършили. В 10:50 ч. той отново чукаше на вратата на семейство Смит, но и този път никой не отвори. Улицата се намираше в доста елегантен жилищен район. Но на юг от нея започваха малки и криволичещи улички с викториански двуетажни къщи от червени тухли; докато се движеше в този район, Морс започна да изпитва приятно удоволствие от живота, душевно състояние, което може и да не бе свързано е факта, че е в непозната среда и че няма нещо непосредствено или спешно, което да върши; на отсрещния ъгъл имаше малка кръчма, а часовникът му показваше, че до отварянето й има само около минута.
„Пукването на зората“ (най-привлекателното име на кръчма, което Морс бе чувал) разполагаше само с един бар и дървени столове до стената; след като разбра от собствениците за предпочитанията на местните жители към бирата, Морс седна с чашата си в нишата до прозореца и доволно отпи от халбата. Той не беше съвсем сигурен дали често повтаряното от него твърдение, че може да мисли в по-светли тонове след прилична доза алкохол, е наистина вярно. Но, разбира се, вярваше в това; почти сигурно беше, че много поврати в предишни негови разследвания бяха настъпили при такива обстоятелства. Едва през последните месеци той се бе уловил, че донякъде се съмнява в истинността на това свое предположение — post hoc, ergo propter hoc16. На моменти му беше хрумвало, че лъжовната логика нерядко е продукт на целенасочени мисли. Въпреки всичко, за Морс (и той приемаше този факт съвсем непринудено) светът изглеждаше по-топло и по-управляемо място след няколко чаши бира; а той знаеше с голяма сигурност (поне за себе си), че в такива случаи обикновено започва творческия процес. Вероятно това имаше нещо общо с течното състояние на алкохола, тъй като той често пъти бе виждал тези процеси под формата на подобна метафора. Като че ли приспиваха или седеше кротко на брега на морето и гледаше, почти в унес, как някой велик господар на приливите придърпва обримчените с пяна завеси към краката си, а после бавно ги връща в морето от творческа енергия.
Но каквато и да бе истината, той знаеше, че скоро ще трябва да обмисли нещата съвсем сериозно; основният въпрос, който го занимаваше сега, бе как така едно писмо, изпратено от несъществуващ адрес, бе успяло да получи отговор на същото място. Разбира се, беше лесно да се изпрати всичко, от което и да е място на света — да речем от „Бъкингамския дворец, Киндлингтън“; но как, по дяволите, бе възможно отговорът да пристигне на същия измислен адрес? И все пак точно така бе станало или поне така изглеждаше. Убитият мъж беше, поне така излизаше, съпруг на жена, която бе запазила стаята с писмо; тя бе получила потвърждение за резервацията също писмено — а на всичко отгоре двамата бяха пристигнали на 31-ви декември и бяха участвали в тържествата (при това с изключителен успех), а накрая, след като си бяха честитили Новата година с компанията и си бяха пожелали всичко най-хубаво, се бяха върнали в своята стая. А после…