— Лунното затъмнение е причина да дойдем тук точно тази вечер — обади се жената. — Това е нашият дар за мъртвите — нека миналото на онези, които лежат в тази пропаст, да потъне в мрак, за да почиват те в мир. Защото за разлика от нас двамата никой от тях вече никога не ще има нито настояще, нито бъдеще.
— Но как ще имам бъдеще аз, как ще имам дори настояще — попита той в страх, — след като не мога да си спомня нищо от миналото си?
— Не можеш ли? — меко отвърна жената. Тя бръкна под обточената си с кожа наметка и извади малък предмет.
— Спомняш ли си това? — попита тя и протегна напред дланта си.
В този миг сянката погълна последното ръбче на луната и двамата потънаха за малко в пълен мрак. Само от пропастта се надигаше зловещо алено сияние.
Той отново бе видял блясъка на пламъка в главата си, но неочаквано бе зърнал и още нещо. Загледа предмета на дланта на жената. Знаеше точно какво представлява той.
Беше фигурка на шахматна черна царица.
— Ти беше там — каза той. — В манастира. Предстоеше игра… и после, точно преди…
Не можеше да си спомни останалото. Подобно на блясък от светкавица, в мига, когато бе хвърлил поглед върху черната царица, пред очите му се бе мернало и собственото му минало. Едно обаче знаеше отвъд всяко съмнение:
— Името ми е Саша — каза той. — А ти си моята майка. Татяна.
Ключът
„Има седем ключа за великата порта, Като осем са в едно, а едното е от осем.“
Все още не можех да открия ключа. Все пак историята на Ним, която бях чула снощи, даде отговор на няколко мои въпроса.
Ако Мини е имала копие на Черната царица и го е разменила за свободата на Татяна преди четирийсет години, това обясняваше втората царица, която баща ми е видял в Загорск.
Ако Мини е дала на Татяна рисунката на абатисата, за да я пази, това обясняваше защо тази важна част от мозайката не е попаднала в ръцете на майка ми заедно със събраните шахматни фигури.
Не можех да се отърва от мисълта, че толкова важната рисунка е зашита в пълното ми с пух спортно яке. Добре помнех и първото кодирано съобщение, оставено от мама в Колорадо, онова, което трябваше да разреша още преди да вляза в къщата: повдигнатите на квадрат числа, които образуваха посланието: Шахматната дъска е ключът.
Но независимо от всичките снощни изводи и заключения на чичо ми, много въпроси още стояха нерешени. Бяха несравнимо повече от вече намерените отговори.
Така че докато Ним миеше съдовете от закуската, аз се въоръжих с лист и химикалка и се заех да запиша всичко, което предстоеше да бъде изяснено.
Първо, отговорите на ред въпроси не бяха единственото, което липсваше. Майка ми също липсваше, очевидно и новооткритата ми баба също бе изчезнала. Къде бяха те? Каква роля играеше всяка от тях? Каква роля в Играта имаха всички останали, с които се бях сблъскала?
Хвърлих поглед върху записките си и установих, че нямам отговор на един още по-важен въпрос: на кого мога да се доверя?
Да вземем леля Лили. Когато се видяхме за последно, като част от „стратегията“ си тя бе предложила да опитаме да проследим следата с шахматната игра и евентуално подземните връзки на Базил Ливингстън. Лили бе пропуснала да спомене, че познанството й с него съвсем не е просто бегло. В края на краищата Базил се занимаваше с организация на шахматни турнири, нали така? А през последните две години, откакто напусна Ню Йорк след смъртта на дядо си, Лили бе живяла в Лондон — втория дом на Базил. Сега пък, няколко дни след като бях отлетяла от Колорадо, Лили все още не ми се бе обадила да ми съобщи за тайнствената среднощна среща, която е имала в Денвър с дъщерята на Базил, Сейдж.
Следващ в списъка бе Вартан Азов, който благородно се бе съгласил да провери следата „Тарас Петросян“ и едва впоследствие бе споменал, че онзи, когото му предстоеше да „разследва“, бе собственият му втори баща. Ако Петросян наистина е бил отровен в Лондон, както подозираше Азов, странно беше, че младият шахматист не ми бе съобщил информацията, която ми подхвърли Розмари Ливингстън — Вартан бе единственият наследник на състоянието на Петросян.
Какво да кажа за самата Розмари, която ми бе съобщила повече, отколкото бе научила от мен снощи. Тя, изглежда, прекарваше във Вашингтон и в Лондон точно толкова време, колкото и благоверният й съпруг Базил. Те двамата можеха да пътуват от едната половина на земното кълбо до другата, без никой да разбере. За бога, те дори не се преобличаха при подобно пътуване, камо ли да се регистрират по летищата. Бяха организирали частна вечеря на държавно ниво, подсигурена със забележително плътна охрана, а поканените бяха хора, движещи се из висшите ешелони на най-богатите и могъщите в света. По-интересното бе друго — семейство Ливингстън се познаваха отблизо както с покойния Тарас Петросян, така и с доведения му син Вартан от времето, когато той е бил малко момче.
55
Едуард Александър (Алистър) Кроули (1875–1947) — британски окултист, писател, алпинист, поет, йога и вероятен шпионин. Влиятелен член на множество окултистки организации. „АНА“ е известна негова поема. — Б.пр.