Току-що научих, че не сте в къщата си в Париж.
Ще дойда при вас във Валансе след три дни.
Покорно ваш,
Великолепната къща във Валансе с многобройните си куполи бе построена на хълм, така че кухните, вместо да се намират в мазето, бяха облени в светлина и гледаха към розовите градини, към морето от клонки, обсипани с пастелни цветове.
Морис Талейран седеше в градински стол точно пред вратите на кухнята, за да може едновременно да се наслаждава на уханието на розите и да следи процеса вътре. Толкова пъти бе наблюдавал как Карем извършва магическите си ритуали, че можеше да ги опише със завързани очи, но въпреки това да го гледа си оставаше едно от любимите му занимания.
Морис бе прекарал дълги часове от живота си в много кухни в компанията на десетки готвачи. Едно от най-големите му удоволствия беше планирането и провеждането на сложен обяд или вечеря, особено когато това бе свързано с професията му. Морис считаше добре планирания обяд за най-добрата смазка, гарантираща успешното и плавно движение на всякакви дипломатически отношения. На Виенския конгрес единственото послание на Талейран към новия му господар Луи XVIII, останал в Париж, бе: „Тук се нуждаем много повече от пълни чинии, отколкото от наставления.“ Да бъдат чиниите пълни, се бе погрижил Карем.
Морис добре разбираше, че вечерята този ден навярно щеше да се окаже най-трудната в цялата му продължителна и забележителна кариера — вечеря, която трябваше да бъде обмислена твърде внимателно. Тази вечер за първи път след двайсет години Морис щеше да види отново сина си. Шарло вече не бе малко момче, двамата щяха да имат много важни въпроси един към друг, всеки щеше да разкрие на другия много различни неща.
Морис обаче знаеше, че единственият човек, който разполагаше с отговори на всички въпроси, дори и на най-важния сред тях, бе същият, за чието идване тук, във Валансе, бе настоял самият Талейран в мига, в който бе получил писмото от сина си. Този човек бе близък до сърцето на Морис, бе спечелил доверието му и знаеше много от тайните му. Човек, отхвърлен като дете от собственото си семейство, но въпреки това достигнал зашеметяващи висини — също като Талейран. Човек, който дълги години бе помагал иззад кулисите за успехите на различните мисии на Морис в кралските дворове на Европа. Човек, когото Талейран считаше за свой син — по дух, не по кръв.
Същият човек, който в момента забавляваше цялата прислуга в кухнята точно зад тези големи прозорци, докато приготвяше предвидената за децата вечеря.
Единственият жив човек, освен самия Морис, който знаеше цялата му история.
Това бе известният готвач Мари-Антоан Карем — Антонин.
Медната купа с разтопена захар бълбукаше на огъня. Карем я разбъркваше леко, докато любопитните очи на прислугата и децата край него станаха повече от трийсет, всички завладени от обаянието на великия maître d’hôtel, на майстора готвач. Карем пръсна малко лимонена киселина във врящата стопена захар и мехурчетата станаха по-големи и тънки, сякаш стъклени.
Сместа бе почти готова.
После готвачът направи нещо, което винаги бе удивлявало незапознатите със сладкарското изкуство. Потопи голата си ръка в специално приготвения съд с ледена вода, после бързо я топна във врящата захар и отново я върна във водата. Децата изпискаха от ужас, а мнозина от кухненската прислуга ахнаха.
Готвачът взе остър нож, натопи го в разтопената захар, после го постави във водата и полепналата захар се отчупи от него.
— Bien!58 — обяви Карем на смаяната публика. — Готови сме за изтеглянето на нишките!
Повече от час събралата се група наблюдаваше как майсторът готвач с участието само на един застанал до него помощник, който му подаваше бързо нужните инструменти, изпълняваше едновременно ролята на опитен хирург, на майстор зидар и професионален архитект.
Горещата захар потече през медната фунийка в приготвените калъпи. Вътрешността им бе предварително намазана с тънък слой орехово масло, за да може изстиналите захарни фигурки после лесно да се отделят. Когато всички калъпчета бяха напълнени и нужните фигурки — готови, Карем с помощта на специално създадените от самия него за тази цел вилици с източени зъбци започна, подобно на венециански майстор стъклар, да хвърля във въздуха искрящи панделки от течна захар, да ги сплита на източени плитки, наречени cheveaux d’anges — ангелски коси, и да ги нарязва на дълги, подобни на колони късове.