На дланта му лежеше швейцарското му армейско ножче.
— За повече всепроникващи прозрения — подаде ми го той с усмивка и стисна многозначително якето. Отправихме се към вратата.
Стигнахме до Ем Стрийт в сърцето на Джорджтаун. Там вече гъмжеше от туристи, прииждащи от Националния парк по случай Фестивала на цъфналите вишни. Пред всеки ресторант се виеха опашки от чакащи да се освободи маса или място пред студения бюфет. Трябваше да криволичим из улиците, за да се разминем с всички. Тротоарите на Джорджтаун и без това бяха достатъчно тежък терен за преминаване с всичките кучешки мръсотии, хлъзгавите и смрадливи плодове, нападали от дърветата гинко билоба, с дълбоките пет сантиметра дупки на местата на липсващите плочки, с всичките колоездачи, които караха по тротоара, за да избягнат криволичещите таксита, с камионите, паркирали напреки пред железните порти на складовете, за да разтоварват в мазетата щайги със зеленчуци и каси с бира.
Но най-лошото бяха туристите, които винаги се държаха така, сякаш град Вашингтон им принадлежеше. Разбира се, всеки път, когато се замислех сериозно над този въпрос, стигах до извода, че той наистина им принадлежи.
— В сравнение с това място Манхатън изглежда спокоен — отбеляза Ним, който продължаваше покровителствено да държи раницата ми с една ръка, а с другата — мен, докато очите му обхождаха хаоса край нас. — Сега те водя на едно по-цивилизовано място. Там ще продължим разговора си и ще набележим план.
— Говорех сериозно. Трябва да изпълня някои поръчки — отвърнах. — Спешно е, а и мястото е само на една пряка оттук.
Ним обаче си имаше свое мнение за спешните задачи.
— Всяко нещо с времето си — отвърна той. — Знам много добре кога си яла за последен път. Но кога за последно си се къпала?
Къпала ли? Толкова ли ми личеше? Положих усилие да не се подуша сама на публично място и да установя колко лошо бе положението. Истината бе, че не си спомнях кога се къпах за последно, но със сигурност осъзнах, че това не се е случвало, откак напуснах Колорадо.
Въпреки това задачата, която си бях наумила, беше също толкова спешна и не можеше да чака.
— Защо не сподели педантичните си желания още докато бяхме в апартамента? — попитах аз. — Можех да си взема един душ там.
— В апартамента ли? — изсумтя Ним. — Във военен лагер има повече удобства. Но бездруго е твърде опасно да се връщаме. Ще изпълним поръчката, за която говориш, щом е толкова важна, но само ако се намира по път към моя хотел.
— Хотел ли? — попитах и го изгледах изненадано.
— Разбира се — отвърна Ним с усмивка, — нали ти казах, че съм в града от няколко дни, зает с издирването ти. Къде смяташ, че съм отседнал? Да не би в твоето спартанско убежище? Или в близкия парк?
В интерес на истината, не смятах нищо. Но ми бе трудно да си представя човек, потаен като Ним, да отседне на място с публичен достъп.
— Кой е хотелът? — попитах.
— Ще ти хареса — увери ме чичо. — Ще промениш атмосферата след този твой пуст и оборудван с подслушвателни устройства апартамент. А и ще се изкъпеш. Хотелът, наред с другите екстри, се гордее и със собствен басейн с олимпийски размери и най-добрата римска баня в града, да не споменавам, че осигурява пълно усамотение, така че с теб ще можем да разработим плана за следващия етап от нашата кампания. Съвсем не е далеч, точно в другия край на улицата. Казва се „Четири сезона“.
Може би защото произхождах от род на самообявили се философи, майстори на сложните теории като моя чичо Слава например, които винаги предпочитаха да достигнат истината по заобиколни пътища, самата аз никога не съм вярвала в постановката, че първият или най-бързо постигнатият отговор на някой въпрос е непременно верният. Не си падах по Бръснача на Окам61. Но в случая бързината бе от жизнено значение — най-простото решение изглеждаше най-доброто, точно както при светкавичния шах. Докато вървяхме, сбито изложих плана си на Ним и получих одобрението му.
Копирният център, който още използваше оригиналния правопис на името, което бе получил при откриването си през шейсетте, се намираше половин пресечка по-надолу по Ем Стрийт, точно между ресторант „Дим Сум“ и едно мексиканско заведение за хранене, чиято реклама се състоеше в грамаден вентилатор, който изхвърляше парите от готвеното направо на улицата. С Ним си проправихме път през тълпите озверели от глад туристи, надушили храна, за да се доберем до вратата на копирния център.
61
Бръснач на Окам — най-разпространеното наименование на принципа за простотата в науката. Съгласно този принцип от множеството теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения. — Б.пр.