Родо нарина гореща пепел около купичките, обърна се към мен и добави:
— Баските винаги са контролирали Пиренеите. Но „Песента за Роланд“ е написана стотици години след събитията, за които разказва. По време на оттеглянето през прохода Ронсево през 778 г. Карл все още не бил нито могъщ, нито известен. Все още бил просто Карл, крал на франките — необразовани селяни от Севера. Чак след още двайсет години той ще бъде обявен от папата за император на Свещената римска империя, ще се превърне в Carlus Magnus или в Karl der Grosse, както го наричали франките, в закрилник на вярата. Франкът Карл се превръща в Карл Велики именно защото междувременно става притежател и защитник на шаха, познат под името шаха Монглан.
Сигурна бях, че тук има нещо вярно. Чутото сега потвърждаваше историята на леля ми Лили за легендарния шах и приказните му възможности. Но прибавеното от Родо все още не даваше отговор на всичките ми въпроси.
— Мислех, че папата обявява Карл Велики за император на Свещената Римска империя, за да си осигури помощта му при защитата на християнска Европа срещу нападенията на мюсюлманите — отбелязах аз, като си напрягах мозъка за всички средновековни подробности, които знаех. — Нали четвърт век преди възкачването на Карл на престола ислямът вече е покорил по-голямата част от света, в това число и Западна Европа?
— Точно така — съгласи с Родо. — И само четири години след бягството на Карл през Ронсево най-могъщото притежание на исляма попада в ръцете на най-големия враг на ислямската вяра.
— Но как Карл се е добрал до този шах толкова бързо? — попитах аз.
В интерес на истината, бях забравила, че имам работа за вършене и че скоро отгоре ни ще налети цяло ято нежелани гости. Родо обаче не беше забравил. Продължавайки да говори, той ми подаде кора яйца и куп пъхнати една в друга медни купички.
— Говори се, че шахът бил изпратен на Карл от мавъра губернатор на Барселона, въпреки че причините за това все още остават донякъде неясни — обясняваше Родо. — Със сигурност не е заради помощта, оказана от Карл на маврите в борбата им срещу баските. Тях той никога не ги е побеждавал, нито пък те са действали някога в близост до Барселона. По-вероятно е самият губернатор Ибн-Араби да е имал достатъчно важна причина да скрие шаха колкото е възможно по-далеч от земите на исляма. А франкският двор в Екс ла Шапел, или Аахен, както се нарича сега, се намирал на повече от хиляда километра на север.
Родо млъкна, за да проконтролира техниката ми за отделяне на яйчените белтъци от жълтъците. Той неизменно настояваше да го правя с една ръка, белтъците отиваха в една купа, жълтъците — във втора, а черупките отлитаха в трета. (За органичен тор. Никога не изхвърляй нищо, както казваше Кий.)
— Но защо испански мюсюлмански чиновник ще иска да изпрати дар на християнски монарх на хиляда километра разстояние, при това само за да отдалечи този дар от мюсюлмански ръце? — попитах.
— Знаеш ли защо наричат този дар шаха Монглан? — отвърна Родо. — Името не е случайно. Още повече, че по онова време в Баските Пиренеи не е съществувало място, наречено Монглан.
— Мислех, че е било крепост, а по-късно — абатство — обадих се аз. В следващия момент си прехапах езика, защото се сетих, че това ми го бе разказвала Лили, а не Родо.
Хванах се точно навреме. Както се бях разсеяла, малко остана да пусна жълтък в купата с белтъците и да ги съсипя. Пуснах черупката заедно с жълтъка в боклука и избърсах мокрите си ръце в престилката, преди да продължа. Хвърлих поглед към Родо да видя дали е забелязал грешката ми и с облекчение видях, че той целият грее одобрително.
— Казват, че жените не могат да внимават в две неща едновременно — отбеляза той. — А ето че ти се справяш! Спокоен съм за бъдещето на моя прочут меринг43.
Не познавах друг човек като Родо, който да приготвя меринги и суфлета на открит огън. Неговият шедьовър обаче — тежкият шоколадов сладкиш „Баската барета“ — включваше в състава си и меринг, и суфле. Родо винаги посрещаше смело и дори с известно удоволствие такива, както сам ги наричаше, „малки предизвикателства“.
В момента аз си имах свое предизвикателство — как да се върна на темата. Родо обаче ме изпревари.
— Значи все пак знаеш част от историята — каза той. — Да, Карл Велики бил този, който нарекъл мястото Монглан. Той построил крепостта и заявил, че защитникът й ще получи и благородническа титла. Крепостта обаче се намирала много далеч както от Барселона и Средиземно море на юг, така и от Аахен, собствената столица на Карл, на север. Императорът предпочел непревземаемия терен на Пиренеите и построил крепостта на висок връх. Странното е, че тя се намира близо до прохода, в който Карл претърпял позорното си поражение. После нарекъл мястото Монглан — това означава Le Mont des Glaneurs, планината на… Как се казва… Планината на събирачите на класове. Сещаш ли се, като онази известна картина от Миле44.
43
Сняг от разбити белтъци, който се добавя към различни сладкиши или се оставя за украса. — Б.пр.
44
Жан-Франсоа Миле (1814–1875) — френски художник от XIX в., представител на реализма и барбизонската школа. Картината му „Събирачките на класове“ е от 1857 г. — Б.пр.