Родо направи движение с ръка, сякаш размахваше коса.
— Искаш да кажеш жътвари? — отвърнах. — Планината на жътварите? Защо ще й дава такова име?
Бях оставила медната купа с жълтъците и се приготвях за разбиването на белтъците. Родо обаче я взе от ръцете ми, бръкна с пръст вътре и поклати глава — още не бяха готови. Не бяха достигнали подходящата температура. Той остави купата настрани.
— Всяко нещо с времето си — каза той. — Така е казано в Библията. Става дума за всички неща в света, в това число и за белтъците. Казано е и друго и то се отнася до жътварите: „Каквито семена посееш в земята, такива и ще… ъъ… recolte… пожънеш“. Но аз мога да го кажа и на латински — звучи много по-добре: Quod sevens metes.
— Каквото посееш, това и ще пожънеш? — предложих аз.
Родо кимна. Думите му пробудиха някаква неясна тревога дълбоко в съзнанието ми, но не й обърнах внимание.
— Изясни ми нещо — попитах, — какво общо имат сеитбата и жътвата с Карл Велики и шаха? Ако шахът е толкова опасен, защо някой изобщо ще иска да се добере до него? Как всичко, което ми разказа, е свързано с баските, с партито тази вечер или с въпроса защо точно аз трябва да присъствам? Просто не разбирам.
— Естествено, че разбираш! — увери ме Родо. — Все пак не си completement fou45!
Той провери още веднъж белтъците, кимна, сипа в тях лимонена киселина и ми подаде медната купа и телта за разбиване.
— Помисли малко! — добави той. — Преди повече от хиляда години шахът бил изпратен на едно отдалечено място, където бил строго охраняван от притежателите си — онези, които осъзнавали мощта му и се боели от нея. Заровили го в земята, все едно е семе, защото знаели, че един ден със сигурност ще берат плодовете му — добри или лоши…
Той вдигна една счупена яйчена черупка пред очите ми.
— А днес яйцето вече се е излюпило. Реколтата, ожъната някога от склоновете на планината Монглан, сега се е въздигнала отново като феникс от пепелта — завърши Родо.
Оставих метафората да мине покрай ушите ми.
— Но защо аз? — повторих, въпреки че ми бе нужна цялата ми сила, за да си наложа да остана спокойна. Чутото вече ми идваше твърде много.
— Защото, мила моя Жар-птицо — обясни Родо, — искаш или не, ти самата си се въздигнала от пепелта, заедно с целия шах. Всичко е започнало от онзи момент преди две седмици. Виждаш ли, знам на коя дата е рожденият ти ден — четвърти октомври: ден, който в рамките на годината е точно противоположен на датата на обявеното от майка ти парти. Гостите ни тази вечер също са наясно с този факт. Това е причината да си в опасност. Искат днес да те видят и опознаят. Смятат, че знаят коя си ти в действителност.
Пак този израз. Този път обаче от него ме побиха тръпки на ужас, сякаш острие прониза сърцето ми.
— Коя съм аз в действителност? — повторих.
— Не знам — отвърна шефът ми и в този момент изобщо не изглеждаше шантав. — Знам само онова, което гостите смятат, че знаят. А те смятат, че ти си новата Бяла царица.
Пирамидата
„Прахът на Шели бива пренесен в Рим и погребан там, където лежи и до днес — на склона в Протестантското гробище, в сянката на грамадната сива пирамида гробница на Гай Цестий. Вече повече от сто години гробът на Шели е място за поклонение на англоговорящи от целия свят.“
„Пирамидата на Гай Цестий: масивен надгробен паметник от камък и тухли, намира се в Рим, висок е 35 м, инкрустиран с бял мрамор. Дължината на всяка от страните на основата е 27 м.[…] Пирамидата е издигната по времето на император Август.“
„Гробницата на Гай Цестий […] вдъхновява появата на парковите пирамиди през осемнайсети век, в това число и тези в Дезер де Ретц и в парка «Монсо», както и на масонската пирамида, изобразена върху американския долар.“