Тя бе въплъщение на Вечния ред.
Мария знаеше, че на днешния ден паметта за миналото и предсказанието за бъдещето се пресичат по определен начин, свързват се така, както са били свързани в продължение на хиляди години. Защото днешният ден, денят на света Агнес, 21 януари, бе денят за гадаене по огъня. А тук, в Рим, във Вечния град, това щеше да се окаже и денят, в който тайната, която Пърси Шели бе отнесъл във водния си гроб преди шест месеца — тайната на Вечния ред, — щеше да се въздигне от пепелта.
Във всеки случай тази тайна бе онова, което приятелят и покровителят на Мария — кардинал Йозеф Феш, се опитваше да открие. Точно заради това той и сестра му Летиция Бонапарт бяха повикали Мария днес тук. След повече от трийсет години художничката Мария Хедфийлд Козуей се бе завърнала у дома завинаги.
Палацо Фалкониери
Рим
Джордж Гордън, лорд Байрон, с болезнено накуцване прекоси гостната в палацо Фалкониери — дома на кардинал Йозеф Феш. Байрон бе достатъчно богат, но все пак се чувстваше не на място в този пищен мавзолей, принадлежал на един мъртъв император. През последните две години племенникът на кардинала Наполеон Бонапарт не бе стъпвал тук, но въпреки това богатството, с което бе обсипал близките си, не можеше да остане скрито. Пореден пример за това бяха покритите с дамаска стени на гостната. По тях висяха картини от най-добрите майстори в Европа, а на пода бяха струпани още незакачени картини. В това число и произведения на дългогодишното протеже на кардинала — художничката мадам Козуей, по чиято нетърпяща възражения молба всъщност бе организирано днешното събиране. Такава поне бе официалната версия.
Поканата бе стигнала до Байрон със закъснение, защото бе изпратена до стария му адрес в Пиза. Тази сутрин той я бе получил в новата си вила в Генуа — Каса Салуцо, издигната високо с изглед към Портофино и морето — и набързо бе тръгнал за Рим, без да успее да се настани истински на новото място. Бе зарязал домакинството си, състоящо се от любовница, семейство и нежелани гости, както и цялата си животинска менажерия — маймуни, пауни, кучета и екзотични птици, — едва ли не неразтоварени още от лодките, които ги докараха от Пиза.
Зарязал бе всичко, защото бе разбрал, че нещо важно се е случило. Или скоро щеше да се случи.
Цяла седмица лордът язди неуморно, за да пристигне навреме в Рим, без да обръща внимание на треската и на нестихващите остри болки, които пронизваха вътрешностите му, подобно на Прометеевото проклятие. Не бе имал дори време да се изкъпе или да се обръсне в някоя от онези отвратителни странноприемници, в които заедно с камериера си Флечър отсядаха по пътя. Съзнаваше, че в момента сигурно изглежда ужасно, но това надали имаше значение предвид извънредните обстоятелства.
Прислугата го бе въвела в палацо Фалкониери и му бе предложила чаша от великолепния кларет на кардинала, която той с радост прие, за да успокои стомаха си. Сега Байрон за пръв път внимателно огледа пищно обзаведената гостна и осъзна, че не просто се чувства не на място. Миризмата на пътник също не подхождаше на мястото! Не беше успял да се преоблече, целият бе покрит с прах: още носеше късата синя военна куртка, оплесканите с кал ботуши и дългите широки панталони от жълтеникав памучен плат, които скриваха деформирания му крак.
С въздишка остави чашата с рубиненочервен кларет и размота навития на главата си като тюрбан шал, който обикновено носеше извън дома, за да пази светлата си кожа от слънцето. Копнееше да си тръгне час по-скоро, да потърси Флечър и да намери място, където да се изкъпе и да се преоблече, но знаеше, че това е невъзможно.
Времето в момента беше жизненоважно. А и с колко време разполагаше той всъщност?
На младини, една врачка му бе предсказала, че няма да преживее трийсет и шестия си рожден ден — дата, която тогава му се бе видяла безкрайно далеч. Ала вече не беше така — утре, на 22 януари, Байрон навършваше трийсет и пет. След няколко месеца щеше да напусне Италия и да замине за Гърция, за да вземе участие — лично и с финансова помощ — в същата тази освободителна война, подпалена от приятеля му Али паша с цената на собствения си живот.
Разбира се, освен живота си Али бе пожертвал и още нещо.
Само то можеше да бъде причината за днешната покана.