Само един човек бе останал скрит за него — Хаидѐ.
— Има едно-единствено нещо, което никой пророк, колкото и велик да е той, не може да предскаже сам за себе си — му бе казал Шахин онази вечер пред пещерата над Фез, — и това е собствената му съдба.
Шарло не бе казвал на никого, дори и на Шахин, че в момента, в който очите му бяха попаднали върху платформата в стария град и върху момичето, изправено на търга за роби, в един-единствен ужасяващ миг той бе осъзнал къде ще го отведе съдбата му.
Въпреки че все още не можеше да види как точно неговата съдба е обвързана с нейната, Шарло знаеше, че предчувствието му за Хаидѐ е вярно. Преди три месеца бе принуден да напусне Франция, да измине хиляди километри до каньоните на Тасили, за да открие Бялата царица — древната богиня, чийто образ бе нарисуван високо в скалите, в кухината на грамадната скална стена.
А ето че я бе намерил жива, въплътена в това младо момиче. Сега разбираше и още нещо: каквото и да разкажеше мадам Козуей, каквато и роля да трябваше да изиграят останалите, събрали се тук, Хаидѐ бе тази, която стоеше в центъра на дъската и държеше в ръце Черната царица, а той самият трябваше да застане до нея.
Кардинал Йозеф Феш огледа осветената от свещи крипта и присъстващите, които му заприличаха на опечалени, събрани на погребение.
— Дори мнозина от вас да не са познавали досега лично мадам Мария Хедфийлд Козуей, то със сигурност ви е известна славата й — започна кардиналът. — Родителите й, Чарлз и Изабела Хедфийлд, държали известната верига английски странноприемници във Флоренция на име „При Карло“, които обслужвали пътуващи из Европа англичани. При тях са отсядали историкът Едуард Гибън и биографът Джеймс Бозуел. Мария израсла заобиколена от аристократи на духа, от хора на изкуството и сама станала велика художничка. Когато Чарлз починал, Изабела затворила странноприемниците и отвела Мария и другите си деца обратно в Англия, където Мария се омъжила за известния художник Ричард Козуей. Ние със сестра ми Летиция не познавахме Мария, преди Наполеон да се възкачи на власт, но след това станахме най-близки приятели. Самият аз в момента съм спонсор на девическото училище, което тя откри северно от Рим, в Лоди. Помолихме Мария, да ни разкаже една история. В нея ще стане дума за същата тази пирамида, в която сме се събрали днес, както и за връзката й с покойния съпруг на Мария, Ричард Козуей, който наскоро почина в Лондон. Цялата история Мария никога не е разказвала на никого, дори на нас двамата със сестра ми. Тя се е случила преди повече от трийсет години, през 1786 година, когато Мария заминала със съпруга си за Париж. Там се развили събития, които може да се окажат изключително важни за всички събрани в тази стая.
Кардиналът седна и отстъпи мястото си на Мария.
Тя, сякаш несигурна как да продължи, свали ръкавиците си от къртича кожа и ги сложи настрани. Взе на върха на пръста си малко мек восък от една близка свещ и направи от него топченце, търкаляйки го между палеца и показалеца си.
— Ma chère madame48 — обърна се окуражително кардинал Феш и направи жест с протегната длан, за да я подкани да започне разказа си.
Мария се усмихна и кимна.
— Беше месец септември 1786 година — започна тя на своя мек, леко напевен италиански. — Съпругът ми Ричард Козуей и аз наскоро бяхме прекосили Ламанша, идвайки от Лондон. Славата ни се носеше далеч пред нас. Двамата бяхме художници с много награди и мнозина търсеха достъп до нашия салон в английската столица. Във Франция Ричард трябваше да изпълни възложената му важна задача — да нарисува децата на Орлеанския дук, братовчед на Луи XVI и близък приятел на английския покровител на моя съпруг — тогавашния Уелски принц, днес крал Джордж IV. В Париж бяхме посрещнати с почести както от хората на изкуството, така и от аристократичните кръгове. Художникът Жак-Луи Давид, наш приятел и колега, уреди да бъдем представени във френския кралски двор. Приеха ни кралят и кралица Мария-Антоанета.
Тук може би трябва да кажа няколко думи за моя съпруг Ричард. Мнозина завистници в Лондон злословеха по негов адрес, защото той се бе издигнал от пълна бедност и бе постигнал големи успехи. Ричард никога не правеше нищо, за да опровергае враговете си, а неизменно се държеше екстравагантно и с чувство за превъзходство. Сюртукът му беше от сатен в къпинов цвят с избродирани на него ягодки, носеше голяма сабя, която се влачеше подире му, шапки, отрупани с щраусови пера, и обувки с червени токове. Вестниците го смятаха за macaroni — конте — и оприличаваха външността му с тази на дресираната му маймунка, която някои злобно наричаха „негово собствено дете“. Само на близките му бе известно, че Ричард е също един от великите virtuosi, или законодатели на обществения вкус, опитен ценител и колекционер на редки и ценни антики. Освен известните гоблени той притежаваше двайсет и шест помещения, пълни с редки предмети: египетска мумия, мощи на светци, китайски вещи от слонова кост, странни произведения на изкуството от Индия и арабските страни, свързани с езотерията, и дори едно — както сам той вярваше — перо от опашката на птицата феникс. Сам Ричард бе мистик, последовател на по-стари духовни визионери като Емануел Сведенборг. В Лондон двамата с брат ми Джордж, студент по архитектура тогава, посещаваха закритите лекции на Томас Тейлър, платоника, който наскоро бе превел тайните доктрини на най-ранните древногръцки езотерици специално за някои ентусиазирани поклонници на подобни тайни, например поетите Ралф Уолдо Емерсън и Уилям Блейк.