— Ах, Самина, не разбираш ли, че говорех така само от наранена гордост? Разбира се, че исках да се оженя за теб. Обичах те тогава — обичам те и сега.
— Ами Анджела?
— Господи! Не можеш ли просто да приемеш това, което ти казах?
— Но ти я обичаше!
— Вече ти казах, че тя е красива жена и я желаех. Но след като срещнах теб, Анджела вече не ме интересуваше.
— Наистина ли?
Ханк въздъхна.
— Да, наистина, Сега доволна ли си? — Саманта бавно кимна и Ханк се усмихна. — Ще дойдеш ли сега да ме целунеш?
Саманта се хвърли в прегръдките му.
— О, Ханк! Съжалявам. Обаче трябваше да съм сигурна. Разбираш, нали?
Саманта покриваше лицето му с целувки, като не му даде възможност да отговори. Накрая той хвана главата й, задържа я и я целуна дълго и дълбоко.
— Да, любов моя, разбирам. Като се има предвид всичко, което се случи между нас, и двамата имахме причини да се съмняваме. Но вече не, Самина, никакви съмнения повече. Моля те. Ти дойде при мен нали? Никога няма да те пусна да си отидеш. Никога вече, докато си жива, не искам да се съмняваш в любовта ми към теб.
Саманта се сгуши в него, на устните й грееше сияйна усмивка.
— Никога, докато съм жива. Това звучи чудесно. Надявам се, разбираш, че ще държа да спазиш това обещание. И ако отново започнем да се караме, о, по-добре би било да кажа, когато отново започнем да се караме, вече знаеш как да оправиш нещата. Искам да кажа, винаги си знаел.
— Да. — В сивите му очи блестяха весели пламъчета. — Ето така.
Ханк покри устните й със своите.
ЕПИЛОГ
Саманта, облечена в костюм за езда от еленова кожа, се приведе леко напред на седлото си, като постави ръце на лъка на седлото. Намираха се в северния край на ранчото, пред тях пасеше огромно стадо добитък, два пъти по-голямо от това на баща й. Тя хвърли поглед към Ханк, но той не забеляза. Той гордо оглеждаше земята си, тяхната земя. Саманта на свой ред огледа с възхищение съпруга си, от глава до пети, Трябваше да свикне да мисли за него като за свой съпруг, тъй като дълго време не искаше да признае този факт. Дълго време се беше държала толкова глупаво. Сега разбираше, че се е заблуждавала през цялото време.
Как бе възможно Ханк все още да я обича след това, което му бе причинила? Но той наистина я обичаше. Саманта вече не се съмняваше в това, вече не. Очите й заблестяха, когато си спомни за изминалата нощ. Преди беше се чудила какво ще е да отвърне искрено и открито на желанието му, сега вече знаеше. Не би могла да си представи по-голямо щастие.
— Лоренцо пристига, и то точно навреме — обади се Ханк, обърнал поглед към посоката, от която се приближаваше приятелят му, галопирайки на своя кон.
— Очакваше ли го?
— Да.
— Но аз си мислех, че ще яздим сами.
Саманта не можа да скрие разочарованието си, но Ханк се усмихна.
— Това трябваше да е изненада, скъпа. Ако ти бях казал, преди да тръгнем от ранчото, че няма да се връщаме, може би щеше да откажеш да тръгнеш.
— Да тръгна? Но къде?
В този момент Лоренцо приближи и мълчаливо им подаде две препълнени тежки дисаги.
— В планината. Тези припаси ще ни стигнат, докато стигнем там. Миналата вечер изпратих хора напред, за да занесат още — обясни Ханк.
— Искаш да кажеш, че тримата отиваме в онова село? — ахна Саманта.
Лоренцо се разсмя.
— Въпреки че ми се иска да се присъедини към вас, Сам, аз не съм поканен. А пък този тук — Лоренцо кимна към Ханк с многозначителна усмивка — ме кара да си губя времето да идвам до тук с припасите само за да отложи момента, когато да ти каже.
Саманта се изчерви, когато разбра всичко.
— Отиваме в планините, само двамата?
— Отдавна си мисля за това, Сам — отвърна Ханк. — Исках да те заведа там още след като се оженихме.
— Бих искала да го беше направил.
— Нямаш нищо против?
— Да имам нещо против? Но това е чудесна идеи!
— Ако вие двамата сте решили да тръгвате, по-добре тръгвайте — предупреди ги Лоренцо. — Изглежда, имаме посетители.
— Какво, но дяволите… — Ханк се намръщи, когато забеляза голяма група ездачи и един фургон, които се приближаваха от север.
— О… но това е баща ми! — възкликна Саманта.
— По дяволите! — изруга Ханк. — Какво прави той тук?
— Хей, няма причина да се разстройваш, Ханк.
— Забрави ли какви чувства изпитва той към мен? Или вече ме е приел за свой зет?
— Е… не — отвърна смутено Саманта. — Всъщност, татко не искаше аз да идвам тук. Но аз го направих, нали така? Той не можеше да ме спре.
— Тогава предполагам, че е дошъл да те спаси — отбеляза мрачно Ханк. — Ако си мисли, че може да те отнеме от мен…