Би трябвало да е изплашена, но не беше. В гърдите й се надигна неконтролируем гняв. Никога досега не се бяха отнасяли с нея по този начин и тя нямаше намерение да търпи това повече. Зашлеви го силно, достатъчно силно, за да запрати един по-слаб човек на земята. Така или иначе, Том не се помръдна, но фактът, че тя го удари, наистина го смая. Това бе последното нещо, което бе очаквал. Стоеше там, шокиран, с широко отворена уста, а тя се завъртя рязко и изтича в спалнята си, затръшвайки вратата след себе си. Не се обърна да заключи, въпреки че не знаеше дали Том Пийзли ще я последва, или ще се откаже. Бързо отвори чекмеджето на тоалетната масичка и с трескави движения започна да търси револвера си. Само след миг, стиснала здраво в дясната си ръка оръжието с инкрустирана с перли дръжка, почувства как я обзема ледено спокойствие. Ситуацията вече бе под неин контрол.
Можеше да си служи с револвера, и още как! Мануел Рами беше се бе погрижил за това. Най-възрастният от вакуеросите на баща й, съпруг на Мария, Мануел Рамирес бе страшно упорит, което й напомняше за собствения й избухлив характер.
Когато, само на деветнадесет години, бе заявила, че не се нуждае повече от придружители и може да язди в областта сама, никой не бе в състояние да я убеди в противното — освен Мануел Рамирес. Бе я заплашил, че ще застреля красивия й бял мустанг, ако се осмелеше да излезе на езда сама, без преди това да се е научила да стреля. И тя се научи да стреля не само с револвер, но и с карабина, и не след дълго стана отличен стрелец, нямаща равна на себе си. След това вече никой не се безпокоеше, когато тя тръгваше нанякъде и прекарваше целия ден, а понякога и нощта, из пасищата на ранчото. Знаеха, че бързият й кон и колтът, който винаги висеше в кобура на бедрото й, осигуряваха цялата защита, от която се нуждаеше.
За нещастие на Том Пийзли, той реши да я последва Отвори вратата на спалнята и очите му се разшириха от изненада при вида на револвера, насочен към гърдите му.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че ще правиш с това, госпожичке?
— Ще те принудя да си тръгнеш.
— Така ли мислиш?
— Сигурна съм в това, мистър Пийзли — отвърна тя студено. — Всъщност мога да се закълна в това.
Саманта за пръв път се усмихна. Вече не се страхуваше, чувстваше се чудесно, сигурна в собствените си сили. Само че Том Пийзли още не го знаеше.
— Казвам ти само веднъж и нямам намерение да повтарям, момиче — остави оръжието!
Тя се засмя, завъртя игриво револвера само с китката на ръката си, описвайки няколко полукръга от лявото му рамо до стомаха, към дясното рамо и после обратно по същия път. Смехът й изпълни голямото помещение.
— В стрелбата съм доста добра. — В очите й блестяха весели искрици. — И след всичко, което ме накара да изтърпя, наистина искам да ти покажа, та сам да се увериш.
— Няма да посмееш! — отвърна той с абсолютна сигурност. Веселото й настроение за миг се изпари.
— И защо не? Бих могла да те застрелям заради грубото ти насилие към мен. Или за това, че влезе в стаята ми без покана. Но няма да го направя. Съветвам те най-учтиво просто да си тръгнеш. Разбира се… ако не последваш съвета ми… е, тогава ще смъкна малко кожа от вътрешната страна на дясното ти бедро.
Думите й предизвикаха у Том Пийзли бесен гняв и той направи една крачка към нея. Но едва успя да пристъпи напред, когато револверът изгърмя. Той се приведе и инстинктивно притисна длани към вътрешната страна на дясното си бедро, само на няколко инча от слабините си. Между пръстите му започна да се процежда кръв. Куршумът бе преминал точно през мястото, което му бе казала, след което се бе забил във вратата. Той я погледна невярващо, после вдигна ръката пред очите си и се втренчи в кръвта по нея.
— Искаш ли да ти демонстрирам още веднъж колко добър стрелец съм, преди да си тръгнеш? — попита тихо, но решително тя.
Лютивият дим дразнеше очите й, но тя продължи да държи здраво револвера, насочен към Пийзли. Той не бе помръднал.
— Като че ли не е зле да опитаме този път в лявото бедро, само че малко по-високо — продължи Саманта.
— Ти, проклета…
Оръжието изгърмя отново и Том изкрещя от болка, когато куршумът разкъса нежната тъкан високо на лявото му бедро.
— Сега ясно ли ти е, че говоря напълно сериозно, мистър Пийзли? Искам да изчезнеш от стаята ми. И от живота ми. Или преди това трябва да покървиш още малко, за да си сигурен, че си разбрал? Може би искаш да задържиш някой от куршумите ми като спомен? Да кажем в дясното рамо?